Концентрирах се върху това кълбо от сила вътре в мен, това нещо, което ми позволяваше да вдигам мъртвите и му позволих да ме облее, да изтече от мен. Зовях тялото на Уили към мен и нищо, което Жан-Клод можеше да направи нямаше да го накара да се извърне от мен.
Ричард каза:
— Спрете вие двамата. Той не е кукла.
— Също така не е и жив — казах аз.
— Той заслужава повече от това — каза Ричард.
Съгласих се с него. Обърнах се към Жан-Клод.
— Той е мой Жан-Клод. Всички те са мои. Когато нощта дойде, те отново ще са твои, но техните празни черупки са мои — пристъпих по-близо до него и този водовъртеж от сила се изля навън.
Той си пое свистящ дъх и отстъпи назад. Държеше ръцете си, сякаш го бях ударила.
— Никога не забравяй какво съм аз и какво мога да правя. Никакви заплахи повече между нас или това ще е последната заплаха.
Той се втренчи в мен и само за секунда в очите му се появи нещо, което не бях виждала преди: страх. Страх от мен, за първи път. Добре.
Уили ме гледаше с празни, чакащи очи. Той беше мъртъв, съвсем и наистина мъртъв. Сълзи потекоха надолу по лицето ми, тежки и сурови. Горкия Уили, горката аз. Той не беше човек. През всичките тези месеци бях негов приятел, а той е бил мъртъв. Просто мъртъв. Проклятие.
— Какво се случи с първия вампир, който вдигна, ma petite? Защо не го положи обратно в ковчега му? — мисълта се плъзна зад очите му. Наблюдавах как идеята се оформи и се отрони от устните му. — Как мосю Бувие загуби долната част от тялото си, разтапяйки се?
Магнус Бувие беше смъртният слуга на Серефина. Неговата работа беше да ме държи близо до ковчега на Серефина, докато тя се събуди, за да ме довърши. Забърсах лицето си, опитвайки се да се отърва от сълзите. Винаги премахвай следите, когато си плакала.
— Знаеш отговора — казах. Гласът ми звучеше напрегнат и слаб.
— Кажи го на глас, ma petite, нека го чуя от твоите собствени устни.
— Чувствам се така, сякаш изпуснах част от разговора — каза Ричард. — За какво говорите вие двамата?
— Кажи му, ma petite.
— Вампирката сграбчи Магнус през кръста и го задържа. Планирах само да го повали, нищо повече. Изтичах до вратата и избягах навън. Слънчевата светлина удари вампирката и тя избухна в пламъци. Очаквах Магнус да се върне обратно вътре, но той не го направи. Продължи да се приближава, влачейки я под светлината — това, че го казах бързо не го направи да звучи по-добре. Стоях между мъртъвците и говорех, прегръщайки себе си. Все още сънувах Серефина. Все още виждах Магнус да се протяга към мен, умолявайки ме да го спася. Можех да го застрелям и да не си загубя съня, но да го изгоря жив беше мъчение. Аз не измъчвам. Без да говорим за това, че Ели Куинлан вече се беше събудила като вампир, което я правеше законно жива. Убих ги и двамата и то никак не беше приятно.
Ричард ме гледаше, с израз на нещо близко до ужас на лицето си.
— Изгорила си човек и вампир живи? — наблюдавах как кафявото на очите му се връща към нормалния си цвят. Цялата форма на очите му се промени, докато го гледах. Изглеждаше почти сякаш би трябвало да боли. Дори и да беше наранен, той никога нямаше да го покаже.
— Не съм го планирала, Ричард. Не исках това да се случва, но щях да направя всичко, за да избягам от Серефина. Всичко.
— Това не го разбирам.
— Знам — казах аз.
— Няма срам в това да оцелееш, ma petite.
Обърнах се към Жан-Клод. По лицето му нямаше изписан шок. Беше любезно и неразгадаемо като на кукла.
— Тогава защо не мога да разчета лицето ти в момента?
Животът се върна обратно в лицето му, изпълни очите му, движеше се зад кожата му, докато той не застана там, втренчен в мен. Страхът беше все още там, както и изненада, но под тях беше тревогата.
— Така по-добре ли е? — попита той.
— Да — намръщих се. — Какво те притеснява?
Той въздъхна.
— Всяка честност се наказва някога, но обикновено не чак толкова бързо.
— Отговори ми, Жан-Клод.
Очите му преминаха покрай мен към върколаците, чакащи зад гърба на Ричард.
— Никой не трябва да говори за това, което се случи тук. С никого.
— Защо не? — попита Ричард.
— Това ще затрудни, ma petite.
— Това е истина — казах аз. — Но не това имаше предвид. Не мислеше за моите затруднения. По дяволите, тази история може да стане страхотна заплаха за всички твои вампири. Това би трябвало дяволски да ги уплаши.
— Това, ma petite, е проблемът.
Въздъхнах.
— Спри да бъдеш глупав и просто ни кажи.
— Не искам това… — той погледна към вампирите. — Да стига до Съвета на вампирите.
— Защо не? — Ричард и аз попитахме заедно.
— Казано просто, ma petite, те ще те убият.