— Тогава позволи ми да го нахраня отново.
— Това да не е сексуално и за теб? — попитах аз.
Ричард поклати главата си.
— Тревожа се за теб, Анита, не за него. Малко болка не е проблем.
Сега беше мой ред да поклатя глава.
— Да не би наистина да ми казваш, че това да забие зъбите си в тялото ми те тревожи също толкова много като това да забие… — не довърших изречението. — Смятам, че кръводаряването е по-малкото зло, Ричард. А ти?
— Да — изсъска той. Силата му беше изпълнила стаята като топла, електрическа вода. Почти можех да се протегна и да я хвана.
— Тогава за какво се оплакваш? — попитах. — Нямаше да го направим и първия път, но ти поиска да го направя. Ти поиска да го направим — изправих се пред него, най-накрая ядосана. — Ти не искаш да убиваш Маркус, добре, но това е цената. Искаше достатъчно сила, за да покориш останалата част от глутницата, без да изгубиш човечността си, супер, но тази сила не е безплатна — стоях пред него, толкова близо, че силата му танцуваше по кожата ми като тънки иглички, като секс, който преминаваше по ръба между удоволствието и болката. — Вече е прекалено късно да отстъпиш. Няма да изоставим Уили и останалите, само защото ти се чувстваш некомфортно — преминах тази последна крачка, поставяйки телата ни толкова близо едно до друго, че дори по-дълбока въздишка би ги накарала да се докоснат. Понижих гласа си до шепот, въпреки че знаех, че всички в стаята, щяха да продължат да ме чуват. — Не кръвта те притеснява. Това, което те притеснява е, че ти ще изпиташ удоволствие от това. — Понижих гласа си още, докато не остана почти само движението на устните ми с дъх вместо звук. — Жан-Клод не просто ме прелъстява, той прелъстява нас.
Ричард стоеше, втренчен надолу към мен и погледът в тъмните му кафяви очи беше самотен и безнадежден. Малко момченце, което беше открило, че чудовищата изпод леглото наистина съществуват и викаше майка си.
Силата на Жан-Клод се изля през стаята, смесвайки се с електрическата топлина на Ричард, като студен вятър от гроб. И двамата се обърнахме и погледнахме вампира. Той се плъзна към нас, без да носи нещо друго, освен копринената си пижама и знаещата си усмивка. Неговата собствена сила, караше дългата му коса да се развява около лицето му като малък вятър.
Ричард докосна раменете ми и дори това скромно докосване изпрати следа от топла, потрепваща енергия по цялата ми кожа. Силата беше там, готова за призоваване, точно под повърхността. Не се нуждаехме от всички сексуални игрички.
Жан-Клод протегна бледата си ръка напред към мен. Аз хванах ръката му с моята и това единствено докосване беше достатъчно. Тази студена, изгаряща сила се изля върху мен, през мен, в Ричард. Чух неговата въздишка. Жан-Клод започна да се приближава към мен, сякаш щеше да притисне тялото си към моето. Задържах го надалеч от себе си с ръката, която беше преплетена с неговата, директно го избутах.
— Тук е Жан-Клод, не можеш ли да я усетиш?
Той кимна.
— Силата ти ме зове, ma petite.
Ръцете на Ричард се увиха около раменете ми, лицето му докосна косата ми.
— Сега какво?
— Този път ние ще яздим силата, няма тя да язди нас.
— Как? — Ричард шептеше.
Жан-Клод погледна към мен с очи, които бяха дълбоки като океан и също толкова пълни с тайни.
— Вярвам, че ma petite има план.
— Да — казах аз. — Имам план — погледнах от единия към другия. — Ще се обадя на Доминик Дюмар и ще видя дали той ще знае как да върнем вампирите обратно в ковчезите им.
Доминик вече не беше заподозрян в убийството на Робърт. Имаше желязно алиби. Бил е с жена. Дори и да не беше оправдан, може би пак щях да поискам помощта му. Исках да спася Уили повече от това да отмъстя за Робърт.
Странен израз премина през лицето на Жан-Клод.
— Ти искаш помощ, ma petite? Това е необикновено.
Отдръпнах се от двама им. Можехме да призовем силата отново, бях доста сигурна в това. Погледнах към празното лице на Уили и към плюшените зарове, висящи в ковчега му.
— Ако направя грешка, Уили заминава. Искам го обратно.
От време на време си мислех, че не Жан-Клод беше този, който ме убеди, че вампирите невинаги са чудовища. Това бяха Уили и Мъртвия Дейв, бивше ченге и собственик на бар. Това бяха някои от малкото вампири, които от време на време изглеждаха като добри момчета. Жан-Клод беше много неща, но добро момче не беше едно от тях.
31
Доминик Дюмар дойде, облечен в чифт черни панталони и черно кожено яке, разтворено над сива копринена тениска. Изглеждаше по-спокоен, когато Сабин го нямаше наоколо, като работник в почивен ден. Дори спретнато подстриганата вандайкска брадичка и мустаци изглеждаха по-неофициално.