— Но бабата няма да може да вдигне кола по собствена воля, само защото го е направила веднъж — казах аз.
— Хъм — каза Доминик. — Може би аналогията не е най-точна, но ти разбираш какво искам да ти кажа. Ако смяташ, че не можеш да го направиш, просто ще ти стане трудно.
Това почти ме накара да се усмихна.
— Тоест, казваш ми, че ще мога да вдигам мъртвите и през деня, ако повярвам, че мога.
— Така мисля.
Поклатих глава.
— Досега не бях чувала някой съживител да е успял да го направи.
— Но ти не си просто съживител, Анита — каза Доминик. — Ти си некромант.
— Никога не бях чувал некромант да може да вдигне мъртвец на ясна дневна светлина — каза Жан-Клод.
Доминик сви грациозно рамене. Напомни ми за Жан-Клод. Явно трябваха няколкостотин години, за да можеш да свиваш привлекателно рамене.
— Не знам за ясната дневна светлина, но точно както някои вампири могат да ходят наоколо през деня, докато са надеждно защитени, мисля, че същият принцип би могъл да се приложи и за некромантите.
— Тоест и ти не вярваш, че Анита би могла да вдигне мъртвец навън по обяд? — попита Касандра.
Доминик отново сви рамене. След това се засмя.
— Хвана ме, моя ученолюбива красавице. Би могло да е възможно Анита да направи точно това, но дори аз не съм чувал за такова нещо.
Поклатих глава.
— Вижте, можем да обсъждаме магическите изводи по късно. Точно сега, можеш ли да ми помогнеш да открия начин да положа вампирите обратно, без да оплескам работата?
— Дефинирай ми оплескване на работата — каза Доминик.
— Не се шегувай, Доминик — каза Жан-Клод. — Знаеш напълно ясно какво има предвид.
— Искам да го чуя от нейните устни.
Жан-Клод погледна към мен и едва забележимо сви рамене.
— Когато се спусне мракът искам да се събудят като вампири. Страхувам се, че ако го направя грешно, те просто ще си останат мъртви завинаги.
— Изненадваш ме, Анита. Може би репутацията ти на бич за местната популация от вампири е преувеличена.
Втренчих се в него. Преди да успея да кажа нещо, което би могло да прозвучи като самохвалство, Жан-Клод проговори.
— Мисля, че това, което тя направи днес е достатъчно доказателство колко много заслужава репутацията си.
Доминик и вампирът се втренчиха един в друг. Сякаш нещо премина между тях. Предизвикателство, знание, нещо.
— Тя би могла да стане един забележителен човешки слуга, само ако някой вампир успее да я опитоми — каза Доминик.
Жан-Клод се засмя. Звукът изпълни стаята с ехо, което потреперваше и танцуваше върху кожата. Смехът се понесе през тялото ми и за един кратък момент, почувствах нещо да ме докосва дълбоко вътре, където не ме беше докосвала ръка. В друг момент Жан-Клод може би щеше да успее да го направи еротично, сега беше просто обезпокоително.
— Не прави това отново — каза Ричард. Потри голите си ръце, сякаш му беше студено или се опитваше да изтрие спомена за този агресивен смях.
Джейсън дотича в краката на Жан-Клод, за да бутне главата си във вампирските ръце. На него му беше харесало.
Доминик направи малък поклон.
— Моите извинения, Жан-Клод, ти отбеляза точка. Ако беше пожелал, можеше да причиниш същите щети, каквито господаря ми причини инцидентно в твоя офис.
— Моя офис — казах. Лично аз не мислех, че Жан-Клод би могъл да причини вреда само с гласа си. Била съм в ситуации, в които, ако можеше да прави нещо такова, щеше да го направи. Но нямаше смисъл да казвам на Доминик за това.
Доминик направи още по-нисък поклон в моя посока.
— Твоя офис, естествено.
— Може ли да прекратим демонстрациите? — попитах аз. — Можеш ли да ни помогнеш?
— Имам повече от желание да опитам.
Приближих се към него, подбирайки пътя си през счупените камъни. Когато застанах толкова близо, колкото беше учтиво и може би само два-три сантиметра по-наблизо до него, казах:
— Тези три вампира не са просто един експеримент. Това не е някакво дипломно изследване в магическата метафизика. Ти предложи да ме учиш на некромантия, Доминик. Мисля, че не си достатъчно добър за работата. Как можеш да ме учиш, когато аз мога да правя неща, които ти не можеш? Освен, разбира се, ако можеш да вдигаш вампири от ковчезите им? — гледах в тъмните му очи през цялото време, докато говорех, наблюдавайки как гневът ги стеснява и изтънява устните му. Егото му беше точно толкова голямо, колкото се надявах. Знаех, че няма да ме разочарова. Сега Доминик щеше да даде най-доброто от себе си. Гордостта му беше поставена на карта.