— Кажи ми точно как повика силата, Анита и аз ще ти направя заклинание, което ще проработи — стига да имаш достатъчно контрол, за да го накараш да работи.
Усмихнах му се, така че да изглежда снизходително.
— Ти го направи, аз ще го изпълня.
Той също се усмихна.
— Арогантността не подобава на характера на жена.
— Мисля, че много й подобава — каза Жан-Клод. — Ако е заслужена. Ако току-що беше вдигнал три вампира от дневната им почивка, ти нямаше ли да си арогантен, Доминик?
Усмивката му се разшири.
— Да, щях да бъда.
Истината беше, че не се чувствах арогантна. Чувствах се изплашена. Изплашена, че можеше да прецакам Уили и той никога нямаше да се вдигне отново. Чувствах се зле и заради Лив и Деймиън. Нямаше значение дали ги харесвах или не, не бях искала да го правя. Не би трябвало да унищожаваш жизнената енергия на някой инцидентно. Ако се чувствах и наполовина толкова сигурна, колкото говореха думите ми към Доминик, защо тогава ме болеше стомаха?
32
Доминик, Касандра и аз подготвихме магията. Частта от плана, която беше моя идея беше много проста. Щях да върна зомбитата обратно в постоянните им гробове. Бях добра в това. Доколкото бях в състояние щях да се държа, сякаш това беше още една работна задача: полагане на мъртвец за почивка, нищо особено. Първо положи зомбитата, по-късно се притеснявай за вампирите.
Касандра донесе един от моите ножове и ножницата за китка от спалнята. Ако служех за фокус на друг съживител, нямаше да му позволя да забие зъби в мен, тогава защо трябваше да получим кръвта, докато Жан-Клод пиеше? Не беше нужно или поне аз мислех, че не е нужно. Доминик се съгласи с мен, но не беше сто процента сигурен. Така че първо зомбитата. Те щяха да са за проба. Ако не станеше с ножа, щяхме да използваме зъбите на Жан-Клод, но докато можех да се възползвам от тази малка нормалност, щях да го направя.
Изпратих Стивън за купа, в която да държим кръвта. Той се върна с малка, златна купа. Чудех се дали размерът беше обмислен, за да ме накара да не събирам много кръв. За върколак, Стивън не изглеждаше много да обича кръвта. Купата беше полирана и сияеше толкова ярко, че почти грееше. Във вътрешността й личаха следите от работата на чука. Ковано злато и веднага след като я докоснах разбрах, че е стара. Защо всеки си мисли, че трябва да имаш нещо специално, в което да си държиш кръвта? Порцеланова купа върши същата работа.
Стояхме в разбитата стая, където чакаха зомбитата, търпеливи, както само мъртвите могат да бъдат. Някои от очите, които ме гледаха бяха хлътнали като на умряла риба, няколко орбити бяха празни, но дори и без очи, всички изглеждаха така сякаш гледат в мен.
Изправих се с нож, сложен в кания на лявата ми ръка и застанах с лице към тях. Ричард стоеше от лявата ми страна, Жан-Клод от дясната. Те нямаше да ме докоснат, без да съм ги помолила.
Доминик беше поискал толкова подробности около първият триумвират, че се бях почувствала засрамена. Той се съгласи с мен, че силата вероятно си беше там, без да се налага да се търкаляме един върху друг. Съгласието по този единствен въпрос му спечели червени точки от моя страна. В крайна сметка планът беше да съживим магията тази вечер пред цялата глутница. Не ми се искаше наистина да правя секс пред толкова много непознати. Добре де, не беше точно секс, но беше достатъчно близо до него, та да не искам публика.
Блясъкът намаля. Гледайки частично разложените зомбита ми беше трудно да се почувствам в настроение.
— Моите зомбита обикновено изглеждат по-добре от тези — отбелязах аз.
— Ако беше изтеглила толкова много сила от други двама некроманти, зомбитата щяха да са по-добри — каза Доминик.
— Може би беше липса на контрол — намеси се Жан-Клод.
Обърнах се и го погледнах.
— Мисля, че Доминик има предвид, че част от енергията, която ги съживи беше взета от мъртъв човек.
— Вярваш ли, че съм мъртъв, ma petite?
Втренчих се в това прелестно лице и кимнах.
— Вампирите, които съживих са просто трупове. Каквото и да си, това е форма на некромантия. Некромантията работи единствено, когато започнеш с мъртво тяло.
Той наклони главата си на една страна.
— Чух думите ти, ma petite, но не мисля, че вярваш в тях, не и напълно.
Поклатих глава.
— Вече не знам в какво вярвам.
— Всъщност… — каза Доминик — … не вярвам да има значение това, че Жан-Клод е вампир. Мисля, че по-важното е, че нито той, нито Ричард не знаят нещо за съживяването на мъртъвци. Това е само твой талант. Мисля, че с практика ще можеш да канализираш силата в перфектни зомбита, но за сега Жан-Клод е прав. Дивотата на това, липсата на контрол, са направили зомбитата не толкова перфектни.