Сигурно нещо се беше изписало на лицето ми, защото той добави:
— Имало е прекалено много неща, които е трябвало да контролираш, за да можеш да спреш вниманието си на подробностите. Мисля, че инстинктивно си създала зомбитата, защото това е частта, в която си била най-сигурна. Имаш отлични инстинкти.
— Благодаря, досетих се — казах саркастично.
Той се усмихна.
— Знам, че времето ни изтича. Както знаем от присъствието на Жан-Клод тук, не всички вампири спят до пълен мрак. Страхувам се, че ако някой от вампирите премине часа си за ставане, тогава той или тя ще бъдат загубени. Но ми се иска да помоля Анита да направи нещо, което няма нищо общо с нейния проблем, но означава всичко за мен.
— Какво имаш предвид? — попитах.
— Сабин — каза Жан-Клод.
Доминик кимна.
— Времето на Сабин изтича.
— Сабин, вампирът от клуба? — попита Касандра.
— Да — казах аз — От какво имаш нужда, Доминик? Ако го направиш бързо, аз съм твоя човек.
Доминик се усмихна.
— Благодаря ти, Анита. Концентрирай се върху едно от твоите зомбита. Опитай се да го направиш по-перфектно.
Намръщих се срещу него.
— Излекувай едно от своите зомбита, ma petite.
— Не можеш да излекуваш мъртвец — казах аз. — Но мога да ги направя да изглеждат по-живи.
Доминик кимна.
— Това ще бъде много добре.
— Обикновено правя това по време на първоначалният приток на сила. Никога не съм се опитвала да си играя с моите мъртъвци, веднъж, след като съм ги съживила.
— Моля те, опитай — каза Доминик.
— Можем отново да възбудим силата между трима ни и да опитаме тогава — казах аз.
Доминик поклати глава.
— Не съм сигурен как това би повлияло на магията. Мисля, че може да донесе голям риск за твоите приятели.
Втренчих се в него за един-два удара на сърцето.
— Би рискувал Сабин да изгние, за да спасиш нашите приятели?
— Ти помоли за помощта ми, Анита. Не мисля, че си жена, която често моли за помощ. Ще бъде лоша отплата за такъв комплимент, ако те оставя да рискуваш приятелите си заради мен. Ако можеш да излекуваш зомби, както си е било, тогава го направи. Ако не можеш, тогава ще пристъпим към спасяването на трите вампира.
— Много честно отношение — каза Жан-Клод.
— Има моменти, когато честта е единственото, което ти остава — отговори Доминик.
Вампирът и човекът изглежда имаха момент на почти перфектно разбирателство. Богатството на преживяната история, ако не споделена, то поне подобна, премина между тях. Аз бях излишната жена.
Погледнах към Ричард и ние също преживяхме наш момент на пълно разбирателство. Оценявахме своя смъртен живот. Фатализмът в гласа на Доминик беше плашещ. На колко години беше той? Обикновено можех да кажа за вампирите, но не и за човешките им слуги. Не можех да попитам. В очите на Доминик личеше тежестта на години, която ме накара да не смея да задам въпроса.
Погледнах към привлекателното лице на Жан-Клод и се зачудих дали бих могла да бъда толкова почтена или бих рискувала всичко и всеки, за да го излекувам? Да видя Жан-Клод мъртъв беше едно, но гниещ като Сабин… Това би могло да е по-лошо от смъртта по много начини. Разбира се Сабин умираше. Силен, какъвто беше по начало, той не би могъл да се задържи сам завинаги. Или може би би могъл. Може би Доминик би могъл да го зашие в една голяма торба, като ръкавиците, които вампирът носеше върху ръцете си. Може би Сабин би могъл да продължи да живее, дори и след като бъде втечнен толкова много. Е, това вече беше противна мисъл.
Втренчих се в чакащите мъртъвци. Те отговориха на погледа ми. Едно от зомбитата беше почти непокътнато. Сивата кожа прилепваше към костите, повече като глина, отколкото като плът. Едно синьо око гледаше към мен. Другото се беше сбръчкало като стафида. Това ми напомни какво се беше случило с окото на Сабин.
Щеше да бъде по-смислено да кажа, че съм докоснала окото и съм го излекувала. Или това, че се съсредоточих над него и загладих плътта като глина. Не беше така. Втренчих се в зомбито. Докоснах тази искра вътре в мен, която ми позволяваше да възкресявам мъртвите. Изтеглих тази част от мен навън, подхраних я, сякаш беше крехък пламък и я хвърлих навън, право в това зомби. Прошепнах:
— Живей, живей.
Бях го виждала и преди, но това никога на спираше да ме изумява. Плътта се изпълни, закръгли се и се изглади. Топлият, жив цвят се разпространи като топлина през сивата кожа. Сухата, чуплива коса стана къдрава, кафява и мека. Мъртвото око се изпъна като балон, изпълвайки орбитата. Две добри очи погледнаха към мен. Дори и дрипавото му облекло се закърпи само. Носеше жилетка със златна верижка за часовник. Дрехите му бяха остарели със сто или дори повече години.