— Аз съм много впечатлен — каза Доминик — Ако го преоблечеш, може да мине за човек.
Кимнах.
— Аз правя страхотни зомбита, но това няма да помогне на твоя господар.
— Призови един от вампирите да дойде от стаята с ковчезите.
— Защо? — попитах аз.
Доминик изтегли малък сребърен нож от ножница на гърба му. Не знаех, че носи оръжие. Много невнимателно от моя страна.
— Какво ще правиш с това? — попита Жан-Клод.
— С твое разрешение ще порежа един от вампирите и ще помоля Анита да излекува раната.
Жан-Клод обмисли молбата, след което кимна.
— Малко порязване.
Доминик се поклони.
— Разбира се.
Вампирите можеха да излекуват малко срязване евентуално и сами. Ако не успеех да го излекувам, нямаше да стане нищо лошо. Въпреки, че не бях сигурна дали вампирите биха се съгласили с мен.
— Анита — каза Доминик.
Повиках:
— Деймиън, ела при мен.
Жан-Клод повдигна вежди на моя избор, мисля. Ако очакваше от мен да повикам Уили, значи не разбираше. Уили ми беше приятел. Дори и мъртъв, не исках да го виждам порязан.
Деймиън се беше опитал да изнасили умствено една жена снощи в клуба. Да оставя да го порежат, дори му беше малко.
Деймиън влезе, търсейки с очи, докато не ме откри. Лицето му все още беше чисто и празно. По-празно от спящо, празно така, както само смъртта можеше да го направи.
— Деймиън, спри.
Вампирът спря. Очите му бяха най-зелените, които някога бях виждала. По-зелени от тези на Катрин, повече котешки, отколкото човешки.
Доминик пристъпи към Деймиън. Гледаше само към вампира. Плъзна сребърното острие по бледата буза и го дръпна остро надолу.
Кръвта потече по тази перфектна бледност на тънки алени струи. Вампирът изобщо не реагира, дори и не премигна.
— Анита — каза Доминик.
Втренчих се в Деймиън, не, в обвивката на Деймиън. Хвърлих силата по него, в него. Пожелах да живее. Това беше думата, която му прошепнах.
Кръвта се забави, после спря. Двете страни на раната се прилепиха без проблем. Това беше… лесно.
Доминик забърса кръвта настрани с кърпичка, която извади от джоба си. Бледото лице на Деймиън отново беше безупречно.
Касандра беше тази, която каза първа:
— Тя може да излекува Сабин.
Доминик кимна.
— Тя просто може — обърна се към мен, с израз на триумф, на въодушевление. — Може би ще имаш нужда от силата на твоя триумвират, за да вдигнеш Сабин по време на дневния му покой, но един път съживен, мисля, че ще можеш да го излекуваш.
— Плитко порязване е едно нещо — казах аз. — Но Сабин е… бъркотия.
— Би ли опитала?
— Ако успеем да върнем тези три вампира обратно невредими, да, ще опитам.
— Утре.
Кимнах.
— Защо не?
— Не мога да дочакам да разкажа на Сабин какво видях днес тук. Той толкова дълго нямаше никаква надежда. Но първо, трябва да върнем твоите приятели обратно. Ще ти помогна с всичко, което мога.
Засмях се.
— Знам достатъчно за магията, Доминик, за да знам, че единственото, което би могъл да направиш, е да даваш съвети отдалеч.
— Но това ще бъдат много добри съвети — каза той с усмивка.
Повярвах му. В интерес на Сабин той искаше да успеем.
— Добре, да го направим — протегнах ръцете си към Ричард и Жан-Клод. Те хванаха ръцете ми достатъчно почтено, а аз усетих, че ми харесваше да ги държа за ръце. И двете бяха топли и приятни, но в тях нямаше концентрирана магия. Нито искра. Осъзнах, че по някакъв странен начин, сексуалната игра заемаше мястото на ритуал. Ритуалите не са абсолютно необходими за повечето магии, но служат като начин за фокусиране, като начин да се подготвиш за действието на заклинанието. Нямах кървав кръг за минаване. Нямах жертва за убиване. Нямах никакви лични вещи, които да използвам. Всичко, което имах бяха двамата мъже, стоящи пред мен, моето собствено тяло и ножът на китката ми. Обърнах се настрани от тях двамата.
— Нищо не се случва — казах.
— Какво очакваш да се случи? — попита Доминик.
Свих рамене.
— Нещо. Не знам какво.
— Опитваш се прекалено силно, Анита. Отпусни се, остави силата да дойде при теб.
Завъртях рамената си, опитвайки се да намаля напрежението. Не се получи.
— Наистина ми се иска да не ми беше напомнял, че някои от вампирите могат да се събуждат преди мрака. Сега е късен следобед, а ние сме под земята. Вече може да е твърде късно.
— Мисли като тези не ни помагат — прекъсна ме Доминик.
Жан-Клод пристъпи към мен и дори преди да ме е докоснал, усетих приток на сила да се разлива по кожата ми.