Кръвта му пръскаше купата. Цялата беше почервеняла. Човешка, ликантропска и вампирска. Не би могъл да кажеш коя на кой е просто като я гледаш. Всички ние кървим в червено.
Все още нямаше достатъчно кръв, за да създам кръг на силата около шейсет или повече зомбита. Нямаше начин да направя истинско жертвоприношение, за да получа толкова много кръв. Но това, което държах в ръцете си беше много силен магически коктейл. Доминик мислеше, че това ще е достатъчно. Надявах се да е така.
Един звук привлече вниманието ми настрани от кръвта и нарастващата топлина на силата.
Стивън и Джейсън се бяха свили близо до нас, единият в човешка, другия във вълча форма, но с почти еднакъв израз на лицата си: глад.
Погледнах покрай тях към Касандра. Тя стоеше на мястото си, но ръцете й бяха свити в юмруци и отблясък от пот личеше над горната й устна.
Доминик стоеше усмихнат и незасегнат. Той беше единственият друг човек в стаята.
Джейсън изръмжа към нас, но това не беше истинско ръмжене. В звука имаше ритъм. Той се опитваше да говори.
Стивън навлажни устните си.
— Джейсън иска да знае дали ще може да оближем купата?
Погледнах към Жан-Клод и Ричард. Изразът на лицата им ми беше достатъчен.
— Аз ли съм единствената в тази стая, която не точи лиги за кръвта?
— Като изключим Доминик, се страхувам, че е точно така, ma petite.
— Прави каквото трябва да правиш, Анита, но го направи бързо, защото е пълнолуние, а прясната кръв си е прясна кръв — каза Ричард.
Другите два вампира, които бях съживила се появиха срещу мен. Очите им все още бяха изпразнени от съдържание, като на добре направени кукли.
— Ти ли ги повика? — попита Ричард.
— Не — казах аз.
— Кръвта ги е повикала — обясни Доминик.
Вампирите влязоха в стаята. Този път не гледаха към мен. Търсеха кръвта и в момента, в който я видяха, нещо пламна в тях. Почувствах го. Глад. В къщи нямаше никой, но нуждата все още беше там.
Зелените очи на Деймиън бяха втренчени в купата със същия глад. Красивото му лице се промени в нещо животинско и примитивно.
Облизах устните си и казах:
— Спрете.
Те го направиха, но все още стояха втренчени в прясната кръв, без да повдигат очите си към мен. Ако не бях тук да ги спра, те може би щяха да могат да се нахранят. Да се нахранят като анималистичните вампири, които не познаваха нищо друго, освен глада и никога не възвръщаха разсъдъка или човечността си.
Пулсът биеше в гърлото ми от мисълта за това, че почти бих била загубена при някой по-доверчив човек. Гладът не правеше разлика между човек и ликантроп. Нямаше ли това да е един добър бой?
Взех купата и я притиснах към стомаха си с лявата ръка, дясната все още държеше ножа.
— Не се страхувай — каза Доминик — Положи зомбитата, както си правила хиляди пъти през годините. Направи това, другото после.
— Едно по едно, нали? — казах аз.
— Действително — каза той.
Кимнах.
— Добре.
Всички, с изключение на трите вампира, гледаха към мен, сякаш вярваха, че знам какво правя. Искаше ми се да е така. Дори Доминик изглеждаше уверен в мен. Но не той трябваше да върне шейсет зомбита обратно в земята, без кръг на сила. Аз трябваше да го направя.
Трябваше да си гледам в краката, докато се движех между натрошените камъни. Не можех да падна и да разплискам цялата тази кръв, цялата тази сила. Защото тя беше точно това. Можех да почувствам Жан-Клод и Ричард зад гърба ми като две преплетени въжета, усукани в мен, докато вървях. Доминик беше казал, че ще мога да ги почувствам и двамата. Когато го бях помолила за повече подробности, той се беше измъкнал с някакво мъгливо оправдание. Магията беше твърде индивидуална, за да може да ми даде примери. Ако той ми кажеше един начин, а аз го почувствам по друг, това би могло да ме обърка. Той беше прав.
Потопих ножа в кръвта и напръсках с кръв чакащите зомбита, използвайки острието. Само няколко капки попаднаха върху тях, но всеки път, когато кръвта докоснеше някое, можех да го почувствам, шока от силата, раздрусването. Свърших в центъра на някога здравата стая, заобиколена от зомбита. Когато кръвта докосна последното, шок премина през цялото ми тяло, шок, който ме накара да изпъшкам. Почувствах как кръвта затвори кръга около мъртвите. Усещането беше близко до това, което изпитвах, когато затварях кръга на силата, но беше така, сякаш по-скоро затварянето беше вътре в мен, отколкото отвън.