— Назад — казах аз. — Върнете се в гробовете си, всички вие. Върнете се в земята.
Мъртвите се размърдаха около мен, подреждайки се като сомнамбули при игра на музикални столове. Когато някой от тях стигаше до своето място, лягаше долу и влажната земя се стичаше около тях като вода. Земята ги погълна обратно и се заглади над тях, сякаш гигантска ръка беше дошла и беше подредила всичко отново.
Вече бях сама в стаята, земята все още потръпваше като кон, гонещ мухи. Когато и последната вълна замря, погледнах откъм взривената стена към останалите.
Жан-Клод и Ричард стояха на вратата на залата. Трите върколака се бяха струпали около тях. Дори Касандра беше коленичила на земята край вълка, който беше Джейсън. Доминик стоеше край тях, гледайки ме. Беше се ухилил срещу мен като горд баща.
Приближих се към тях, краката ми все едно бяха гумени, спънах се и пръски кръв потекоха по стените на купата. Алени капки паднаха върху пометената земя.
Изневиделица вълкът вече беше там, облизвайки земята до чисто. Игнорирах го и продължих да вървя. Сега вампирите. Всички се отдръпнаха настрани, за да ми направят път, сякаш се страхуваха да ме докоснат. Всички, с изключение на Доминик. Той дойде дори прекалено близо.
Почувствах неговата сила да припуква между нас, потрепервайки върху кожата ми, надолу по нишките, които ме свързваха с Ричард и Жан-Клод.
Преглътнах и казах:
— Назад.
— Моите извинения — той се отдръпна, докато вече не го чувствах толкова ясно. — Така добре ли е?
Кимнах.
Трите вампира чакаха с гладни очи. Опръсках ги с изстиващата кръв. Те потрепнаха, когато кръвта ги докосна, но не почувствах приток на сила. Нищо. По дяволите.
Доминик се намръщи.
— Кръвта е все още топла. Трябва да свърши работа.
Жан-Клод се приближи. Можех да го почувствам, без да се обръщам назад. Можех да го почувствам през нишката от сила между нас, като риба на края на корда.
— Но не върши — каза той.
— Не — казах аз.
— Тогава те са изгубени.
Аз поклатих глава. Уили се беше втренчил в купата с кръв. Погледът му беше подивял, чист глад. Мислех си, че най-лошото, което можеше да се случи е Уили да лежи в ковчега си и да бъде напълно мъртъв. Бях сбъркала. Да го изкарам от ковчега му, жаден за кръв, не познаващ нищо друго, освен глада, беше по-лошо. Нямаше да го изгубя, все още не.
— Някакви брилянтни идеи? — попитах.
— Нахрани ги с кръвта от купата — предложи Доминик. — Но побързай, преди да е изстинала съвсем.
Не започнах да споря, нямаше време. Избърсах ножа в дънките си и го пъхнах в ножницата. Щях да го почистя и прибера по-късно, но сега се нуждаех и от двете си ръце. Потопих пръстите си в кръвта. Все още беше топла, но едва-едва. Очите, които следваха ръката ми все още бяха кафяви, но не Уили ме гледаше от тях. Просто не беше той.
Повдигнах златната купа до устата на Уили и казах:
— Уили, пий — гърлото му се раздвижи, преглъщайки бясно и аз почувствах това прещракване. Той отново беше мой. — Спри, Уили.
Той спря и аз дръпнах купата от него. Той не я сграбчи. Изобщо не помръдна. Очите му бяха чисти и празни над окървавената му уста.
— Върни се обратно в ковчега си, Уили. Почини си докато се свечери. Върни се в ковчега си за почивка.
Той се обърна обратно и тръгна надолу по коридора. Трябваше да му се доверя, че щеше да се върне в ковчега си. Щях да проверя по-късно. Един е готов, останаха двама. Лив излезе като добра малка кукла. Кръвта вече доста беше поизстинала по времето, когато я повдигнах към устните на Деймиън.
Той пи от нея, бледото му гърло преглъщаше. Кръвта премина надолу през гърлото му и нещо ме блъсна. Нещо, което не беше моята магия. Нещо друго. Гърдите на Деймиън поеха дълбоко въздух, като човек борещ се да не се удави. И това нещо ме отблъсна назад, отхвърли моята сила, обръщайки я обратно към мен. Беше все едно се захлопна врата, но беше повече от това. Силата се заби в мен, удари ме и светът се завъртя наоколо ми. Погледът ми се замъгли от сивота и бели точици. Чух собственото си сърцебиене непоносимо силно. Приземяването ме запрати в тъмнината, където изчезна дори това.
33
Събудих се, втренчена в белите завеси над леглото на Жан-Клод. Там имаше влажна кърпа, поставена върху челото ми и гласове, които спореха. Полежах за няколко секунди, премигвайки. Не можех да си спомня как съм се отзовала тук. Помнех усещането да бъда изхвърлена от Деймиън. Бях изгонена като някакъв досадник, като нещо, срещу което трябва да се защитаваш. Силата, която ме беше докоснала не беше зла. Чувствала съм злото преди, но не беше такова. Но със сигурност не беше и благосклонна. Може би по-скоро неутрална.