— Какво друго?
— Ричард е алфа върколак. Той е с равна на моята сила в някои случаи. Ще има повече контрол върху моето навлизане в сънищата и мислите му. Ще може да ме задържа навън, така да се каже.
— А аз не можех — казах.
Той погледна надолу към мен.
— Дори и тогава, преди да изследваш силите си на некромант ти беше по-трудна за контролиране, отколкото би трябвало. Сега… — той сви рамене — … сега не съм сигурен кой би бил господаря и кой би бил слугата.
Седнах сама. Бях се почувствала малко по-добре.
— Ето защо не си ме белязал, докато имаше възможност и Ричард беше тук, за да поеме вината върху себе си. След това, което направих днес ти се страхуваш, че аз ще съм господарят, а ти ще си моят слуга. Така е, нали?
Той се засмя меко.
— Може би — седна на леглото от другата страна на Ричард. — Не съм работил повече от двеста години, за да бъде господар на собствени земи, за да се откажа след това от свободата си за някого, дори и това да си ти, ma petite. Ти не би била жесток, но би била взискателен господар.
— Това няма да са чисти отношения господар — слуга. Знам това от опита си с Алехандро. Той не можеше да ме контролира, но и аз също не можех да контролирам него.
— А ти опита ли? — попита Жан-Клод.
Това ме спря. Трябваше да помисля върху него.
— Не.
— Ти просто го уби — каза Жан-Клод.
Това беше точка за него.
— Дали наистина бих могла да те командвам наоколо?
— Никога не съм чувал друг вампир да е избирал некромант с твоята сила като човешки слуга.
— Ами Доминик и Сабин? — попитах.
— Доминик не може да се сравнява с теб, ma petite.
— Ако се съглася на първия белег, ти би ли ми го поставил или не? — попитах.
Ричард се опита да ме притисне към гърдите си, но аз се отдръпнах. Трябваше да използвам и двете си ръце за подпора, но вече седях самостоятелно.
Жан-Клод въздъхна, гледайки към земята.
— Ако наистина се свържем, никой не би могъл да се изправи срещу нас. Толкова много сила е наистина изкушаваща — той погледна внезапно напред, позволявайки ми да видя очите му. Емоции пробягваха по лицето му. Възбуда, страх, похот и най-накрая просто умора. — Бихме били свързани помежду си за цялата вечност. Свързани помежду си в тристранна борба за сила. Това не е приятна мисъл.
— Жан-Клод ми каза, че няма да бъде мой господар — каза Ричард — Че ще бъдем партньори.
— И ти му повярва? — попитах аз.
Ричард кимна, изглеждайки ужасно сериозен.
Аз въздъхнах.
— Боже, Ричард, не мога да те оставя сам и за минута.
— Това не е лъжа, ma petite.
— Да, точно така.
— Ако е лъжа — каза Ричард — аз ще го убия.
Втренчих се в него.
— Нямаш това в предвид.
— Напротив — нещо помръдна зад неговите кафяви очи, нещо низко и тъмно, и нечовешко.
— Веднъж щом решиш да убиеш някого, става по-лесно да решиш да убиеш и други, нали? — казах аз.
Ричард не потрепна и не погледна настрани.
— Така е, но не това имам предвид. Няма да бъда ничий слуга. Нито на Жан-Клод, нито на теб, нито на Маркус, нито на Рейна.
— Разбираш ли, че след като се обвържеш с него, да го нараниш, ще означава да нараниш и себе си? Че убийството му може да убие тебе?
— Предпочитам да бъда мъртъв, отколкото в капан.
Гледах абсолютната сигурност в очите му. Той го мислеше.
— Ти ще убиеш Маркус тази вечер — казах аз.
Ричард ме погледна и един израз премина през лицето му, израз, който никога не бях виждала преди това — ожесточеност, която изпълни очите му и накара силата му да танцува през стаята.
— Ако той не отстъпи доброволно, аз ще го убия.
За първи път аз му повярвах.
34
На вратата се почука. Ричард и Жан-Клод отговориха едновременно.
— Влез.
— Заповядай.
Втренчиха се един в друг докато вратата се отваряше.
Влезе Едуард. Неговите студени сини очи обхванаха и трима ни само с един поглед.
— Какво ти се е случило?
— Дълга история — отговорих. — Не беше наемник ако затова се притесняваш.
— Не се притеснявам. Твоите вълци задържаха подкреплението ми. Те няма да ми позволят да го доведа без нечие одобрение — погледна към Жан-Клод и Ричард. — Не бяха абсолютно ясни чие одобрение трябва да получа — не се усмихна, докато го казваше, но аз го познавах достатъчно добре, за да видя намек за хумор върху лицето му.
— Това е моят дом — каза Жан-Клод. — Моето разрешение е това, което ти трябва.
Аз се плъзнах към ръба на леглото и открих, че мога да седя. Движението ме постави между двамата мъже. Ричард се стоеше наблизо, за да ми помогне, ако тръгна да падам по лице. Жан-Клод просто си седеше там, без да ме докосва, без да ми предлага помощ. В много случаи той ме разбираше по-добре отколкото Ричард, но все пак ме познаваше от по-дълго. Аз бях нещо като придобит вкус.