Жан-Клод се изправи.
— Аз отивам да въведа госта ти.
— По-добре да дойда с теб — каза Едуард. — Харли не те познава, но ще познае какво си.
— Какво трябва да означава това? — попитах аз.
— Ако непознат вампир се приближи към теб на това място и каже „последвай ме“, ти ще го направиш ли?
Помислих върху това.
— Вероятно не.
Едуард се усмихна.
— Нито пък Харли.
Едуард и Жан-Клод отидоха да вземат приятеля на Едуард. Опитах да се изправя, докато тях ги нямаше само, за да проверя дали мога да го направя. Предпочитам да срещам нови хора, особено наемна сила, на собствените си крака.
Ричард се опита да ми помогне и аз го бутнах настрани. Трябваше да се задържа за стената, за да не падна.
— Аз се опитвах да ти помогна — каза той.
— Не се опитвай толкова много.
— Какво ти става?
— Не ми харесва да съм безпомощна, Ричард.
— Ти не си жената — чудо.
Изгледах го.
— Аз припаднах, за бога. Аз никога не припадам.
— Ти не припадна — каза той. — Каквото и да беше това, то те изхвърли от Деймиън. Все още бях свързан с теб, когато това стана, Анита. Усетих да ме докосва — той тръсна глава и кръстоса ръце близо до гърдите си. — Ти не припадна.
Облегнах гърба си на стената.
— Това ме уплаши и мен.
— Така ли? — той дойде и застана срещу мен. — Не изглеждаш уплашена.
— Ти уплашен ли си за обединяването с Жан-Клод?
— Това те притеснява повече, отколкото това, че ще убия за пръв път тази нощ, така ли е?
— Да.
Вратата се отвори, преди да продължим разговора си. Беше просто идеално. Намерихме още едно нещо, за което да не сме на едно мнение. Да допусна някого толкова близо до мен, до ума ми, до душата ми ме плашеше много повече от убийство.
Мъжът, който следваше Едуард, не изглеждаше толкова впечатляващо. Беше слаб, само няколко сантиметра по висок от Едуард. Имаше къдрава кафеникавочервена коса, разреждаща се в нежен кръг почти до средата на главата му. Той беше приведен даже като вървеше, не можех да кажа дали е навик или проблем с гръбнака. Кафява тениска над черни кадифени панталони и кецове. Всичко изглеждаше така, сякаш е дошло от армията на спасението. Носеше авиаторско яке с кръпки, което можеше и да е оригинално производство от втората световната война. Под якето успях набързо да видя оръжия.
Той носеше двоен кобур за раменете, така че имаше деветмилиметров и под двете си мишници. Бях виждала кобур като този, но никога не съм познавала някой, който наистина да носи такъв. Мислех, че са главно за показ. Много малко хора са еднакво добри и с двете ръце. Имаше и кръстосани ремъци под тениската, които не разпознах, но знаех, че са за носене на нещо смъртоносно. В едната ръка имаше брезентов сак, пълен догоре и достатъчно голям, за да носи тяло в него. Той дори не се беше напрегнал. По-силен, отколкото изглеждаше.
Срещнах очите му последни. Те бяха бледи и сиво-зелени, с толкова червеникави мигли, че изглеждаха почти невидими. Погледът в очите му беше най-празния, който някога съм виждала на друго човешко същество. Сякаш, когато погледнеше към мен, изобщо не ме виждаше. Не беше все едно е сляп. Той видя нещо, но не бях сигурна какво беше видял. Не мен. Не жена. Нещо друго. Този един поглед беше достатъчен. Знаех, че този мъж вървеше обграден от свой собствен свят. Виждаше версия на реалността, която би накарала останалите от нас да пищят. Но той функционираше и не крещеше.
— Това е Харли — каза Едуард. Представи всички ни, сякаш това беше нормална среща.
Зяпах бледите очи на Харли и осъзнах, че той ме плашеше. Беше минало много време откакто друго човешко същество ме беше плашило просто с влизането си в стаята. Ричард протегна ръката си, но Харли просто го погледна. Исках да обясня на Ричард защо не трябваше да прави този жест, но не бях сигурна, че ще мога.
Не предложих да стиснем ръце.
— Разбрах името на човека, който е предложил парите за живота ти — каза Едуард. Каза го без никакво встъпление.
Ние тримата го зяпнахме. Харли мълчаливо продължаваше да зяпа мен.
— Какво каза? — попитах аз.
— Знам кого трябва да убием.
— Кого? — попитах.
— Маркус Флетчър. Лидерът на вашата местна върколашка глутница — той се усмихна, доволен от себе си и от ефекта, който новината имаше върху Ричард.
— Сигурен ли си? — попита Ричард. — Абсолютно ли си сигурен?