Едуард кимна, изучавайки лицето на Ричард.
— Той мрази ли те достатъчно, за да убие Анита?
— Не мислех така. — Ричард се обърна към мен, погледът на лицето му беше поразен и ужасен. — Боже господи, никога не съм мислил, че ще направи нещо такова. Защо?
— Колко добре щеше да се биеш тази нощ, ако ma petite беше мъртва? — попита Жан-Клод.
Ричард зяпна в него, толкова видимо смазан от страхливостта на това, което Маркус беше направил, че ми се прииска да го потупам по главата и да му кажа, че всичко ще бъде наред. Почти бях убита два пъти, а исках да успокоя него. Любовта е толкова глупава понякога.
— Всичко това е толкова удобно — каза Едуард с весела нотка в гласа.
— Какво имаш в предвид? — попита Ричард.
— Има в предвид това, че се очаква ти да го убиеш тази вечер, Ричард, така че не се налага ние да го правим — казах аз.
— Аз просто не мога да повярвам в това, че Маркус може да направи нещо толкова…
— Зло — предложих аз.
Той кимна.
— Повече прилича на идея на Рейна, отколкото на Маркус — каза Жан-Клод.
— Това е достатъчно извратено за нея — съгласих се аз.
— Маркус е можел да каже не — отбеляза Ричард. Той зарови ръце в косата си, махайки я от лицето си. Красивото му лице беше застинало в много упорито изражение. — Това трябва да спре. Той ще направи всичко, което тя поиска, всичко, а тя е луда.
Очите ми потрепнаха към Харли. Не можах да спра. Той хвана погледа ми и се усмихна. Не знаех какво точно си мисли, но не беше приятно и не беше красиво. Това, че Харли ми беше подкрепление ме накара да се замисля дали съм на правилната страна.
— Едуард, може ли да поговоря насаме с теб за минутка — не исках да е толкова очевидно, но Харли много ме притесняваше.
Отдалечих се от останалите и Едуард дойде с мен. Беше ми почти приятно да пресека стаята, да снижа гласа си и да знам, че човекът, заради когото шепна няма да ме чуе. Ричард и Жан-Клод щяха да ме чуват.
Едуард ме погледна и отново придоби същият развеселен вид, сякаш знаеше какво ще кажа и то му беше смешно.
— Защо не спира да ме гледа?
— Имаш предвид Харли?
— Знаеш прекрасно за кого говоря — казах аз.
— Той просто гледа, Анита. Без да вреди.
— Но защо мен?
— Може би, защото си момиче?
— Спри с това, Едуард. Каквото и да си мисли, не е за секс, а ако е, не искам да знам детайлите.
Едуард ме погледна втренчено.
— Попитай го.
— Какво?
— Попитай го защо те зяпа.
— Просто така?
Той кимна.
— Харли сигурно ще ти отговори честно.
— Искам ли да знам? — попитах.
— Не знам. Искаш ли?
Поех си дълбоко дъх и го изпуснах бавно.
— Ти ме накара да седя тук, Едуард. Какво става?
— Ако нещо се случи с мен по време на боя, Харли се нуждае от поне още един човек, който да помни.
— Помни?
— Той е абсолютно надежден, Анита. Той ще стои зад гърба ми, никога няма да избяга и ще убие всеки, който му кажа, но не е добър без ясни заповеди. И не приема заповеди от всеки срещнат.
— Значи ти си ме посочил?
Едуард поклати глава.
— Казах му да си избере някой от стаята.
— Защо мен?
— Попитай него.
— Хубаво — върнах се обратно при другите и Едуард ме последва. Харли ни гледаше така, сякаш виждаше други неща. Беше дяволски изнервящо.
— Защо ме зяпаш? — попитах аз.
Неговият глас беше тих, сякаш никога не е викал.
— Ти си най-страшното копеле в тази стая.
— Сега знам, че не можеш да виждаш.
— Виждам каквото трябва — каза той.
— Какво по дяволите не е наред с теб?
— Нищо.
Опитах се да измисля по-добър въпрос и накрая попитах:
— Какво виждаш, когато погледнеш всички в стаята?
— Същите неща, които и ти: чудовища.
— Защо ми се струва, че чудовищата, които виждам аз, не са същите, които виждаш ти?
Той се усмихна, с едно леко повдигане на устните.
— Може и да изглеждат различни, но все още са чудовища. Те всички са чудовища.
Той явно беше редовен наемател на стаята с подплатените стени, психопат. По времето, когато повечето хората стигаха до точката, от която не виждат реалността, те вече са толкова далеч, че няма връщане обратно. Понякога лекарствената терапия помага, но без нея светът им изглежда страшно и съкрушително място. Харли не изглеждаше нито уплашен, нито съкрушен. Той изглеждаше спокоен.
— Когато погледнеш към Едуард, той винаги ти изглежда същия. Искам да кажа, ти го различаваш, нали?
Харли кимна.
— Можеш ли да познаеш мен? — попитах аз.
— Ако направя усилие да те запомня, да.
— Заради това ме зяпаше.
— Да — каза той.
— Какво става, ако и аз, и Едуард умрем? — Харли се усмихна, но очите му се изместиха на една страна, сякаш нещо ниско до земята и доста дребно, прекосяваше стаята. Движението беше толкова естествено, че и аз погледнах. Нищо.