— Харли — казах аз.
Той погледна отново към мен, но очите му бяха съвсем малко по-високо от мястото, където трябваше да е лицето ми.
— Да — каза той, гласът му беше съвсем тих.
— Какво ще стане, ако и двамата с Едуард умрем?
Харли се втренчи в мен. Очите му се обърнаха към лицето ми само за секунда, сякаш мъглата се беше разнесла.
— Това ще бъде лошо.
35
Нямаше да има пощада за Маркус тази вечер. Той трябваше да умре, по един или друг начин. Ричард вече не го оспорваше. Но все още имаше шанс Рейна да успее да предизвика бунт сред другите лукои. Тя щеше да намери достатъчно лоялни поддръжници за война, дори и Маркус да беше мъртъв. Жан-Клод предложи нещо. Ние трябваше да излезем с по-добро шоу. По-добро от това на Рейна и Маркус? Той сигурно се шегуваше. Ричард се съгласи да остави Жан-Клод да го облече за тази вечер. Това означаваше, че като негова лупа и аз също трябва да се преоблека.
Жан-Клод отведе Ричард, за да го костюмира. При мен изпрати Касандра с бяла картонена кутия за дрехи. Тя каза, че трябвало да ми помогне да се преоблека.
Отворих кутията и всичко, което беше вътре беше една купчинка от черни кожени ленти. Изобщо не се шегувам. Изсипах го от кутията, но видът му не се промени.
— Не знам как да вляза в това, дори и да бях готова да го направя.
— Ще доведа Стивън — каза Касандра.
— Не искам да се преобличам пред Стивън.
— Той е стриптийзьор — каза тя. — Той ме облича последната нощ в „Смъртоносен танц“, помниш ли? — тя потупа ръката ми — Той ще бъде перфектен джентълмен.
Седнах на леглото и се намръщих към вратата. Нямаше да облека тази купчина.
Един час по-късно, Стивън и Касандра ме завъртяха пред огледалата в банята, така че да мога да се огледам. Трябваше да е притеснително да позволя на мъж да ми помага да се нацедя в това нещо, но Касандра беше права. Стивън не само беше перфектен джентълмен, той просто не изглеждаше изобщо заинтересуван от факта, че съм почти гола. Все едно ми помагаха две приятелки. Просто случайно едната не беше момиче.
Горната част беше в по-голямата си част кожен сутиен, подплатен за удобство. Беше един от тези, които повдигаха и показваха цепката между гърдите възможно най-добре. Но пък беше стегнат и се задържаше на място. Нищо не се измъкваше навън. Макар че оставяше твърде видим кръста на врата ми. Залепих го. Бях махнала лепенката, когато влязох в цирка. Тази вечер в менюто имаше върколаци, а не вампири. Долната част беше нещо като кожени панталонки, с изключение на това, че там, където свършваха панталонките започваха лентите. Никога не бих позволила да бъда уловена жива или мъртва в това нещо, дори и за да направя добро шоу заради Ричард, но в комплекта имаше и екстри.
Две кожени ножници покриваха горната част на ръцете ми, пълни с ножове. Ножовете бяха висококачествени с висок процент сребро. Дори и дръжките да бяха малко прекалено натруфени за вкуса ми, балансът им беше добър, а това беше важното. Две други ножници покриваха долната част на ръцете ми с два други ножа в тях, по-малки, балансирани повече за хвърляне, макар че и двата имаха дръжки и не бяха истински ножове за хвърляне. Изпъкналостта под тениската на Харли се състоеше от ножове за хвърляне, истински Маккой, изглеждащи нежно и невинно, докато не ги видиш в действие.
Около горната част на шортите имаше кожен колан, на който моят презраменен кобур за браунинга отиваше чудесно. Едуард ми беше купил нов браунинг. Не беше моят собствен пистолет, но ми беше приятно да го имам. Харли беше измъкнал изпод палтото си, кобур на щипка за файърстара. Малката щипка се закачаше на една страна на кръста ми за кръстосано изваждане. Лентите надолу по краката ми съдържаха малки сребърни примки, ножници, още два ножа, по един на всяко бедро. Никакви ножници под колената, защото ботушите идваха с дрехите. Жан-Клод най-накрая успя да ме измъкне от моите найкове. Ботушите бяха от мек, черен велур с токове, които бяха съвсем малко по-високи от тези, които харесвах. Малки запушени шишенца висяха на малки примки точно под горния край на всеки ботуш. Повдигнах едно към светлината и разбрах какво съдържа. Светена вода. Готин подарък от моето гадже вампир, а?
Втренчих се в отражението си в огледалото.
— От кога Жан-Клод мисли над това облекло?
— От известно време — отговори Стивън. Той беше коленичил до мен, поставяйки лентите на място. — Ние всички се бяхме обзаложили, че никога няма да успее да те накара да го облечеш.
— Кои сте ние?
— Неговите лакеи. — Стивън стана, отстъпи назад и кимна. — Изглеждаш зашеметяващо.