— Силата ти е впечатляваща, Ричард, но не означава нищо, докато Маркус е жив.
Той я удари неочаквано, със замъглено от високата скорост движение. Силви се наклони към стената и се плъзна на пода, смаяна.
— Аз съм водач на глутница — гласът на Ричард тътнеше и той повдигна ръце с дълги нокти към тавана. Прегъна се към колената си и аз не можех да му помогна. Стоях притисната до стената и ми се искаше да си бях сложила втори пистолет.
Ричард се сви към пода, люлеейки се леко. Падна на коленете си, свит като топка, придърпвайки силата обратно. Усетих как опипваше наоколо. Той остана свит на пода, прегърнал себе си за дълго време, след като енергията беше изчезнала от стаята, с наведена глава, косата покриваше лицето му.
Силви застана на колене и допълзя до него. Тя се наведе край него, избутвайки косата му на една страна.
— Ще те последваме навсякъде, ако ти ще убиваш за нас. Тя ще убива за нас. Ако твоята половинка, твоята лупа, убива за нас, може да е достатъчно.
Ричард повдигна главата си с потръпване.
— Никой няма да бъде заразен против неговото желание, това е моята дума и моята заповед — той се изправи на колената си.
Силви стоеше наведена надолу, с лице близо до пода, в знак на унижение.
— Но ти няма да убиваш, за да го предизвикаш.
— Аз ще убивам, за да защитя Анита — каза Рафаел.
Всички погледнаха към него.
Той срещна очите им и не отстъпи.
— Ако някой я докосне против волята й, аз и моите хора ще го преследваме.
— Рафаел — каза Ричард — не прави това.
Той се втренчи в Ричард.
— Ти доведе човек между нас, но не го защитаваш. Някой трябва да го направи.
Исках да кажа, че мога да се защитавам сама, но това просто не беше вярно. Бях добра, но бях просто човек. Не беше достатъчно.
— Не мога да те оставя да поемеш мръсната работа, вместо мен — каза Ричард.
— Аз съм твой приятел, Ричард — отговори Рафаел. — Нямам нищо против.
Силви прегърна земята пред краката на Ричард.
— Ще позволиш ли Краля на плъховете да избие твоята глутница? Сега той ли е нашият водач?
Той се втренчи в нея и нещо се случи с лицето му, не духовно, не вълчо, но твърдост, почти като тъга премина през лицето му. Наблюдавах я и никак не ми хареса. Ако пистолета ми беше в мен, сигурно щях да застрелям Силви, затова, че докара такъв израз на лицето му.
— Ще убия всеки, който пристъпи думите ми. Аз казах и това е законът.
Силви се преви още по ниско, а останалите вълци се стълпиха наоколо, пълзейки по пода, унижавайки се пред него. Някои от тях плъзгаха ръцете си, докосвайки тялото му. Те се движеха около него, докато той се оказа почти скрит между тях.
Ричард се изправи, преминавайки през тях, ръцете им се плъзгаха по краката му. Той се наведе, вдигна файърстара от пода и се приближи към мен. Изглеждаше почти нормално, всички вълчи промени бяха изчезнали. Подаде ми пистолета с приклада напред.
— Добре ли си?
Хванах пистолета с две ръце.
— Разбира се.
— Оценявам твоята човечност, Анита. Силви е права. Как мога да искам от теб да приемеш моя звяр, когато аз самият не мога да го направя? — Болката в гласа му беше сърцераздирателна. — Ще убивам, за да те запазя. Това прави ли те щастлива?
Втренчих се в него.
— Не — казах. — Мислех, че ще бъда щастлива, но не — чувствах се като Рафаел, щях да убивам за него. Щях да убивам, за да задържа болката далеч от очите му.
Прибрах пистолета в кобура и му подадох дясната си ръка. Очите му се разшириха. Той разбра жеста. Пое ръката ми и ме изправи на крака. Притегли ме към чакащите вълци.
Отдръпнах се назад, изтегляйки ръката си.
— Казах, че ще убивам за теб, Анита — гласът му мек и суров едновременно. — Не вярваш ли, че ще го направя?
Очите му бяха извънредно тъжни. Изглеждаше така, сякаш нещо в очите му, което беше пазил живо през всичките тези години, сега беше мъртво. Повярвах на израза в очите му. Той щеше да убива, за да ме пази и решението му беше струвало скъпо.
Върколаците ни обкръжиха. Можех да кажа, че пълзяха около нас, но това нямаше да е точно. Пълзенето не е изящно, нито чувствено, но това беше. Движеха се така, сякаш имаха мускули на места, където хората нямат. Те обикаляха около нас и повдигаха очите си към нас. Когато срещнех погледите им, те поглеждаха настрани, всички, освен Силви. Тя срещна погледа ми и го издържа. Това беше предизвикателство, но аз нямах представа как трябва да реагирам на него.
Ръка ме докосна и аз се отдръпнах настрани от нея. Само ръката на Ричард върху моята ме задържаше да не хвана пистолета си. Той хвана и двете ми ръце в своите и ме привлече към него. Телата ни почти се докосваха. Той срещна очите ми и ги задържа. Не беше уплашен. Опитах се да се успокоя, но не се справих особено добре.