— Тя не е като теб.
Едуард ме погледна с празни очи.
— По-близо е, отколкото е свикнала да бъде — гласът му беше мек, почти неутрален, но ме накара да потреперя.
Срещнах очите му и за пръв път от много време се зачудих, какво е трябвало да отдам от себе си, за да мога да дръпна спусъка. Същото нещо, което Едуард беше загубил от душата си, за да може да убива толкова лесно? Гледах Ричард и се чудех, дали той можеше да го направи? Дали, когато козината го превземеше, той наистина можеше да убие някого? Някои хора не могат. Няма нищо срамно. Но, ако Ричард отстъпеше, беше мъртъв. Не тази вечер или утре, но Маркус щеше да го забележи. Ричард беше победил Маркус два пъти и беше отказал да го убие. Съмнявах се Маркус да му даде друга възможност. Бяха отвлекли Стивън снощи, знаейки какво ще направи Ричард. Ако не бях с него, сега можеше да е мъртъв. По дяволите.
Всичко, което трябваше да направя беше да убия наемника преди той или тя да убие мен. Да повярвам на Ричард, че няма да позволи на Маркус да го убие. Да се пазя да не ме убие Рейна. И, да видим, бях сигурна, че имаше още нещо. О, да, да реша да ли да легна с Ричард и, ако го направя как това ще се отрази на отношенията ми с Жан-Клод. Имаше дни, в които животът ми беше твърде объркан, дори и за мен.
13
Да намеря рокля, в която да може да се скрие пистолет си е гадна работа. Всъщност не бях мислила да нося пистолет на срещата си с Жан-Клод. Разбира се, това беше преди наемния убиец. Сега нямаше да изляза без поне един. Ако знаех от по-рано, че ще се нуждая от пистолет тази вечер, щях да облека роклята вчера и да запазя костюма с панталона за тази вечер. Но кой да знае и сега, всичко, което бях опаковала, освен дънките беше роклята. Тя беше малка черна рокля с достатъчно широки презрамки, за да мога да сложа сутиен. Бях си купила черен сутиен, за да се подсигуря. Проблясването на презрамката на бял сутиен под черната рокля, винаги изглежда толкова просташко. Сакото беше от дълбоко черно кадифе, болеро изрязано така, че ме покриваше до кръста. Тясна декоративна черна лента минаваше по якичката и по подгъва.
Сакото висеше на дръжката на гардероба на Ричард. Той седеше отчаян на леглото, наблюдавайки ме да слагам последните нюанси на червилото си. Бях се изпънала напред, изравнявайки се с отражението си в огледалото на скрина. Полата беше достатъчно къса, за да реша да облека черно боди под нея, не за бельо, а за да отива на чорапогащите ми, така че всичко да съвпада. Рони нямаше да ми се довери, да не се наведа поне един път тази вечер. Тя беше права. Така че дори и да забравя, бодито покриваше повече и от бански костюм. Никога не бих си избрала сама толкова къса рокля. Рони ми оказваше лошо въздействие. Ако знаеше, че планирам да я облека за Жан-Клод, сигурно щеше да ми избере нещо друго. Тя го нарича зъбато лице. Или нещо по-лошо. Тя харесва Ричард.
— Готина рокля — каза Ричард.
— Благодаря — обърнах се с гръб към огледалото, за да проверя как пада полата. Тя беше набрана достатъчно, за да се залюлее напълно, когато се завъртях. Черните кании на ръцете ми също подхождаха на дрехата. Ножовете са направени с достатъчно сребро. Каниите почти покриваха белезите по ръцете ми. Само купчината белези по кожата на левият ми лакът беше видима. Един вампир искаше да откъсне ръката ми преди време. Същият вампир беше прехапал и ключицата ми. Белезите са нещо нормално за мен, но всеки друг, когато излизах навън да се забавлявам и хващах някой да ме гледа, се втренчваше. Те поглеждаха бързо настрани или срещаха очите ми. Не беше, защото белезите бяха ужасни за гледане. Те не бяха толкова ужасни — наистина. Но разказваха история на болка и нещо извън обичайното. Казваха, че съм била на места, където повечето хора не са били и съм оцеляла. Струва си поглед или два, предполагам.
Черната кания, която съхраняваше новия нож на гърба ми, се показваше съвсем малко над раменете ми, но повече на средата на гърба ми. Дръжката беше скрита под косата ми, нямаше да мога да си свалям сакото.
— Защо не облече това снощи? — попита Ричард.
— Костюма с панталона изглеждаше по-подходящ.
Той се вгледа в мен, очите му обикаляха повече по тялото ми, отколкото по лицето ми. Поклати глава.
— За среща с някого, с когото няма да спиш, това е прекалено секси екипировка.
Не бях планирала Ричард да вижда роклята, не и в нощта, в която я обличах за Жан-Клод. Не бях сигурна какво да кажа, но опитах.
— Вярвам на себе си повече, когато съм с Жан-Клод, отколкото си вярвам, когато съм с теб — това беше истината.
— Казваш ми, че не получавам секси дрешките, защото съм твърде неотразим?