— Нещо такова.
— Ако прокарам ръцете си нагоре по краката ти, какво ще открия — чорапогащник или жартиери? — той изглеждаше толкова сериозен, наранен. С всичко друго, което се случваше, не би трябвало да се тревожа за наранените чувства на гаджето си, но ето че го правех. Животът си продължава, дори и когато задникът ти е затънал сред алигаторите.
— Чорапогащник — отговорих аз.
— Ще разбере ли Жан-Клод какъв вид чорапи носиш?
— Може да попита, точно както и ти го направи — казах аз.
— Знаеш, че не това имах предвид — каза той.
Кимнах.
— Не знам как да направя това по-лесно за теб, Ричард. Ако има нещо, което ще те направи по-спокоен относно това, питай.
За негов плюс, той не ме помоли да не ходя. Мисля, че знаеше, че може да не хареса отговора.
— Ела тук — каза той и протегна ръцете си към мен.
Отидох при него и хванах протегнатата му ръка. Сложи ме да седна в скута му, с краката настрани, както бихте седнали в Дядо Коледа. Обви едната си ръка около мен, после плъзна другата си ръка по бедрото ми.
— Обещай ми, че няма да спиш с него тази вечер.
— С наемен убиец, готов да изскочи от дървенията, мисля, че можеш да се обзаложиш на това.
— Не се шегувай, Анита, моля те.
Прекарах ръката си през косата му. Изглеждаше толкова сериозен, толкова наранен.
— Казвам не от много дълго време, Ричард. Защо се притесняваш за това тази вечер?
— Роклята — каза той.
— Признавам, че е къса, но…
Плъзна ръката си още по-нагоре по бедрото ми, така че тя изчезна под полата ми. Спря я точно до дантелата на бодито.
— Сложила си си фино бельо, за Бога, ти никога не носиш такова.
Можех да му обясня за всичко подхождащо си, но някакси не мислех, че това ще го успокои.
— Добре, няма да спя с него тази вечер. Не съм и планирала да започвам с това.
— Обещай ми, че ще се върнеш и ще спиш с мен — той се усмихна, след като го каза.
И аз му се усмихнах и слязох от скута му.
— Трябва първо да се превърнеш. Трябва да видя твоя звяр. Или поне така ти продължаваш да ми казваш.
— Мога да се превърна, след като се върнеш.
— Можеш ли да си върнеш човешката форма достатъчно бързо, за да ни стане хубаво още тази вечер?
Той се усмихна.
— Аз съм достатъчно силен да бъда Улфрик, Анита. Едно от нещата, които мога да правя е да се превръщам, когато си поискам. Не колабирам, когато се връщам в човешката си форма, както повечето превръщачи.
— Удобно — казах аз.
Той се усмихна.
— Така мисля и аз.
Гледайки в неговите сериозни очи, знаех, че ако той се промени тази вечер и аз не успея да го приема, това ще унищожи нещо вътре в него. Надявах се да съм достатъчно силна за него.
— Когато се върна, ще гледам твоето преобразяване.
Той изглеждаше непоколебим, сякаш очакваше да побягна с писъци.
— Целуни ме и се махай оттук — каза той.
Целунах го и той облиза устните си.
— Червило — целуна ме отново. — Но под него още мога да те вкуся.
— Хм — казах аз. Втренчих се в него и почти ми се искаше да не излизам. Почти. Звънецът на вратата звънна и аз подскочих. Ричард не, сякаш го беше чул, преди аз да успея.
— Бъди внимателна. Иска ми се да можех да бъда с теб.
— Ще има фотографи навсякъде — казах аз. — Не би искал да получат твоя снимка с банда чудовища. Това може да провали прикритието ти.
— Бих го провалил, ако това щеше да те запази в безопасност.
Той обичаше да преподава, но аз му повярвах. Щеше да излезе от килера заради мен.
— Благодаря, но Едуард е прав. Ще съм толкова притеснена, да те запазя жив, че няма да се грижа добре за себе си.
— Не се ли притесняваш за Жан-Клод?
Свих рамене.
— Той може да се грижи за себе си. Пък и вече е мъртъв.
Ричард поклати главата си.
— Ти вече не вярваш в това.
— Не, той е мъртъв. Това знам. Каквото го държи жив е форма на некромантия, различна от моята собствена сила, но все пак магия.
— Може да го казваш, но в сърцето си не го вярваш.
Свих рамене отново.
— Може би не, но това все още си е истината.
Чу се почукване по вратата. Ричард каза:
— Кавалерът ти е тук.
Прекара пръсти през устата си, сваляйки ги оцветени в червено.
— В крайна сметка ще разбера, ако го целунеш. Това нещо ще стои като кръв по бялата му риза.
Не започнах да споря. Жан-Клод винаги носеше бяло и черно. Един-единствен път съм го виждала облечен в риза, която не беше бяла. Но беше черна. Сложих си отново червилото и го сложих в черното, обсипано с мъниста портмоне, закачено на вратата. Портмонето беше прекалено малко, дори за файърстара. Имах и деринджър, но освен за близък изстрел, той беше съвсем безполезен. С наемник, едва ли щях да имам такава близка възможност. Едуард имаше друго предложение. Даде ми назаем своя сийкампс, калибър 32, самозареждащ. Беше горе-долу същия размер като малък 25-и калибър, само малко широк за моята ръка, просто имах малка ръка. Беше много добър пистолет и за калибъра си и за размера си, не бях виждала по-добър. Поисках един. Едуард ме информира, че е трябвало да чака почти година за изработката му. Изработвали ги само по поръчка. В противен случай е щял да ми направи подарък. Добре де, щях да си поръчам сама — ако преживеех нощта. Ако не успеех, е, нямаше да си поръчвам нищо.