Постарах се да не мисля прекалено много за това. Концентрирах се върху обличането, поставянето на оръжията по местата им, Ричард, всичко друго, освен това, че се поставях като стръв, за някого достатъчно добър да спечели 500 000 долара с един изстрел. Трябваше да се доверя на Едуард, че ще ме опази жива. Защото това, че Едуард би спрял лимузината, за да ме застреля, чак когато види лицето ми, не означаваше, че и другите стрелци биха постъпили по този начин. Повечето професионалисти предпочитат да те отстранят от приятно, сигурно разстояние. Далекобойна пушка можеше да е на много метри, даже километри от там. Нито аз, нито Едуард можехме да направим нещо за това. Не знаех нищо за експлозивите. Трябваше да позволя Едуард да поеме защитата ми по отношение на бомбите. Оставях се в ръцете на Едуард тази вечер, доверявайки му се така, както никога не се бях доверявала на никой друг. Много плашеща мисъл.
Проверих отново чантичката: лична карта, червило, пари, пистолет. Обикновено носех и малка сгъваема четка за коса, но сега нямаше място. Можех да преживея с разрошена коса за една вечер.
Мисълта ме накара да проверя косата си в огледалото и да прекарам четката през нея за последен път. Трябваше да й призная, че изглеждаше страхотно. Това беше един от най-добрите ми изгледи. Дори Рони не можеше да го подобри. Цялата беше естествено къдрава. Дори тази вечер само й поставих гел, след като се изкъпах и я оставих да изсъхне сама. Веднъж в Калифорния една жена ми се ядоса, защото не можах да й кажа къде си къдря косата. Не искаше да повярва, че е естествена.
Окачих чантичката на рамото си, така че тънката презрамка да минава през гърдите ми. Отиваше на роклята така, че изглеждах почти толкова добре с чантата, колкото и без нея. Чантичката минаваше през ребрата ми съвсем малко под канията за гърба. Опитах да извадя няколко пъти пистолета и не беше толкова зле. Не беше толкова добре като кобур, но какво беше? Сложих си сакото отгоре и се огледах в огледалото за пореден път. Нищо от ножовете и пистолета не се показваше. Супер. Последно си сложих кръста. Уверих се, че беше вътре в роклята, след това сложих малко парче самозалепваща лента върху него. Така щях да нося кръста си, но и да не рискувам да се измъкне от дрехите ми и да заблести срещу Жан-Клод. Вдигнах отново четката и я оставих, без да я използвам.
Бях започнала да се мотая. Не само наемника беше този, от който се страхувах. Ужасявах се от момента, в който Ричард и Жан-Клод щяха да се изправят един срещу друг тази вечер. Не бях сигурна как щяха да реагират, а не бях готова за една емоционална конфронтация. Рядко съм. Поех си дълбоко въздух и се отправих към вратата. Ричард ме последва. Това си беше неговата къща. Не можех да го помоля да се скрие в спалнята.
Жан-Клод стоеше до телевизора, взирайки се в рафтовете с филми, сякаш изучаваше заглавията. Беше висок и строен, макар и не толкова висок, колкото Ричард. Беше с черен панталон и късо черно сако, дълго точно до над кръста, като моето собствено. Беше обут във високи кожени ботуши, които покриваше почти целите му крака, меката кожа на горния им край се задържаше от черни ленти с малки сребърни катарами. Черната коса се изсипваше върху раменете му, с няколко сантиметра по-дълга от първия път, когато го срещнах.
Най-накрая той се обърна, сякаш не беше разбрал, че стоим там. Въздъхнах неволно, когато застана с лице пред мен. Ризата му беше червена, чисто, ясно пурпурно, което пламтеше в отвореното му сако. Яката беше висока, държаща се на място от три антични мъниста от черен кехлибар. Ризата зееше отворена под яката, показвайки голям овал от гърдите му. Кръстовидният белег от изгорено на гърдите му се показваше в кръга от червен плат, сякаш беше сложен в рамка, за да бъде наблюдаван. Кръгът от гола кожа свършваше точно над панталоните му, където ризата беше надеждно втъкната.
Ризата изглеждаше разкошно в комбинация с бледата му кожа, черната вълниста коса и среднощно сините му очи. Затворих зяпналата си уста и казах:
— Изтупано, много изтупано.
Той се засмя.