— Ах, ma petite, винаги казваш нещо перфектно — плъзна се през килима в своите елегантни ботуши и аз открих, че ми се иска да си свали сакото. Исках да видя как косата му се разпилява над тази риза, черно върху червено. Знаех, че ще изглежда чудесно.
Ричард се приближи зад мен. Той не ме докосна, но можех да го усетя да стои там. Горещо, нещастно присъствие зад гърба ми. Не можех да го виня. Жан-Клод изглеждаше като реклама на мокър сън. Не можех да обвинявам никого, че беше ревнив.
Жан-Клод застана пред мен, толкова близо, че можех да се протегна и да го докосна. Стоях между двама им и символиката на ситуацията не убягна на нито един от нас.
— Къде е Едуард? — сетих се да попитам. Гласът ми звучеше почти нормално. Браво на мен.
— Проверява колата. Вярвам, че за запалителни устройства — каза Жан-Клод с лека усмивка.
Стомахът ми се стегна силно. Някой наистина ме искаше мъртва до полунощ довечера. Едуард преглеждаше колата за бомби. Дори за мен не изглеждаше напълно истина.
— Ma petite, добре ли си? — Жан-Клод хвана ръката ми в своята — Ръката ти е студена.
— Готино оплакване, когато идва от теб — каза Ричард.
Жан-Клод погледна над рамото ми към Ричард.
— Не беше оплакване, а наблюдение.
Ръката му беше топла, но аз знаех, че тази топлина беше открадната от някого. О, имаше достатъчно желаещи. Винаги щеше да има хора, готови да станат донори на Господаря на града. Но все още той беше кръвосмучещ труп, без значение как изглеждаше. Гледайки го, осъзнах, че част от мен вече не вярваше в това. Или просто вече не ми пукаше. По дяволите.
Повдигна бавно ръката ми към устните си, но с очите си не наблюдаваше мен, а Ричард. Издърпах ръката си от неговата. Той ме погледна.
— Ако искаш да целунеш ръката ми, добре, но няма да го правиш, само за да дразниш Ричард.
— Моите извинения, ma petite. Ти си абсолютно права — погледна покрай мен към Ричард. — Моите извинения и към вас, мосю Зееман. Ние сме в… деликатно положение. Ще бъде детинско да го правим по-зле чрез разни игрички.
Нямаше нужда да гледам лицето на Ричард, за да знам, че беше намръщено.
Едуард дойде и ни спаси. Можехме да млъкваме и да тръгваме. Надявам се.
— Колата е чиста — каза той.
— Радвам се да го чуя — отговорих.
Едуард беше облечен за вечерта. Кафяво кожено палто стигаше до глезените му и се движеше като живо, когато той влезе в стаята. Палтото висеше странно тежко на места. Беше ми показал някои от своите играчки, които бяха разположени тук и там. Знаех, че има гарота, скрита в твърдата бяла яка на ризата му. Гаротата беше оръжие, което трябваше да се използва от прекалено близко разстояние, дори и според мен.
Очите му прескачаха между двамата мъже в моя живот, но единственото, което каза беше:
— Аз ще следвам лимузината. Не се оглеждай тази вечер за мен, Анита. Ще съм там, но не искаме стрелецът да бъде предупреден за факта, че имаш бодигард.
— Втори бодигард — каза Жан-Клод. — Твоят, как го нарече, стрелец ще знае, че аз ще бъда до нея.
Едуард кимна.
— Да, ако ударят лимузината ти ще бъдеш там. Може би, освен това имат план да премахнат и теб, което означава внушителна огнева мощ.
— Тоест аз съм и двете — упражнявам възпиращ ефект и съм покана да подострят коловете, така ли? — попита Жан-Клод.
Едуард го погледна така, сякаш вампирът най-после бе направил нещо интересно. Едуард не поглеждаше очите му. Аз бях единственият човек, който знаех, че може да гледа Господаря в очите и да не бъде омаян. Да бъдеш некромант си имаше своите предимства.
— Именно — каза той. Каза го така, сякаш не беше очаквал вампирът да схване ситуацията. Но ако имаше нещо, в което Жан-Клод беше добър, то беше оцеляването.
— Ще тръгваме ли тогава, ma petite? Купонът ни чака — направи широко движение с ръката, насочвайки ме към вратата, но без да ме докосва. Погледна към Ричард, после към мен. Беше се представил ужасно добре. Жан-Клод беше голям трън в задника. Не беше за него да е доброто момче.
Погледнах към Ричард.
— Тръгвай. Ако те целуна за довиждане, пак ще размажа червилото ти.
— Вече имаш по себе си достатъчно от червилото й, Ричард — намеси се Жан-Клод. За първи път тази вечер, чух горещото острие на ревността.
Ричард направи две стъпки напред и нивото на напрежението в стаята скочи.
— Мога да я целуна за довиждане още един път, ако това ще те направи щастлив.
— Спрете и двамата — намесих се аз.
— С всички средства — каза Жан-Клод. — Тя е моя за остатъка от вечерта. Мога да си позволя да бъда щедър.
Ръцете на Ричард се свиха в юмруци. Силата започна да се процежда в стаята.
— Аз тръгвам сега — тръгнах към вратата и не се обърнах назад. Жан-Клод ме настигна, преди да отида до вратата. Той пръв хвана дръжката и после я пусна, оставяйки ме да я хвана.