— Забравих за твоето увлечение към вратите — каза той.
— Аз не съм — каза Ричард меко.
Обърнах се и го погледнах, стоящ там с неговите дънки, с тениската му подчертаваща мускулите по ръцете и гърдите му. Все още беше бос, косата му беше разбъркана около лицето му. Ако бях останала тук, можехме да се гушкаме на кушетката, пред някой от неговите любими филми. Щяхме да започнем да имаме наши любими филми, песни, за които да казваме, че са наши. Може би разходка на лунна светлина. Неговото нощно зрение беше почти толкова добро, колкото и моето. Може би по-късно щяхме да завършим това, което бяхме започнали преди срещата.
Жан-Клод обви пръстите си около моите, привличайки вниманието ми към него. Втренчих се в тези сини, сини очи, като небе преди буря, или морска вода, там, където скалите са дълбоки и студени. Можех да докосна тези три черни копчета и да проверя дали наистина бяха антични мъниста. Втренченият ми поглед се спусна надолу зървайки бледите му гърди. Знаех, че кръстовидният белег от изгорено беше неравен, но гладък при докосване. Разглеждането му причини стягане в гърдите ми. Той беше толкова красив. Дали тялото ми щеше винаги да усеща привличане към него, като слънчоглед, обръщащ се към слънцето? Може би. Но стоейки там, държейки ръката му, осъзнах, че това не беше достатъчно.
Жан-Клод и аз можехме да имаме страхотна афера, но аз можех да се видя да прекарвам живота си с Ричард. Беше ли достатъчна любовта? Дори Ричард да убиеше заради самосъхранението си, можеше ли той наистина да приеме моя начин на живот? Можех ли да приема неговия звяр или щях да бъда толкова ужасена, колкото той беше от себе си. Жан-Клод ме приемаше цялата: къдрици, тяло и пистолет. Но аз не приемах него. Само защото заедно гледахме света през тъмни очила, не значеше, че го харесвам.
Въздъхнах и това не беше щастлив звук. Ако това беше последният път, в който виждах Ричард, щях да скоча върху тялото му и да му дам, такава целувка, която никога нямаше да забрави, но не можех да го направя. Държейки ръката на Жан-Клод просто не можех да го направя. Щеше да е мъчително за всички ни.
— Чао, Ричард — казах аз.
— Пази се — отговори той. Звучеше толкова самотен.
— Ти и Луи отивате на кино тази вечер, нали? — попитах.
— Той ще бъде скоро тук — кимна Ричард.
— Добре. — Отворих устата си, за да кажа още нещо, но не го направих. Нямаше какво да кажа. Излизах с Жан-Клод. Нищо, което можех да кажа, нямаше да промени това.
— Ще те чакам — каза Ричард.
— Иска ми се да не го правиш.
— Знам.
Излязох, ходейки малко прекалено бързо, към чакащата лимузина. Тя беше бяла.
— Е, това наистина е лъскаво и ярко — казах аз.
— Реших, че черната прилича твърде много на катафалка — отговори Жан-Клод.
Едуард също беше излязъл навън. Той затвори вратата зад нас.
— Ще бъда там, когато ти потрябвам, Анита.
Погледнах го в очите.
— Знам, че ще бъдеш.
Подари ми безгрижна усмивка.
— Но за всеки случай, пази си гърба.
— Не го ли правя винаги? — усмихнах се аз.
Той погледна към вампира, стоящ до отворената врата на лимузината.
— Не толкова добре, колкото си мислех, че го правиш. — Едуард потъна в тъмнината, където го чакаше колата му, преди да измисля нещо за отговор. Това беше също толкова добре. Той беше прав. Най-накрая чудовищата ме бяха хванали. Да ме съблазнят беше почти толкова добре, колкото да ме убият и съвсем малко по-добре от това да ме осакатят.
14
Името на клуба, „Смъртоносен танц“, грееше ярко с букви от червени неонови светлини, високи почти два и петдесет. Буквите бяха закръглени и наклонени под ъгъл, сякаш гигантска ръка току-що беше приключила с изписването им. Клубът се помещаваше в един стар склад на пивоварната фабрика. Намираше се в Крайречния район, обкован с дъски и изоставен от години. Беше единствената грозотия на линията от шикозни ресторанти, танцови клубове и барове. Повечето от тях бяха собственост на вампири. Крайречния район беше известен също и като „Квартала“ или „Кървавия площад“, но не и във вампирските среди. По някаква причина прякорът ги дразнеше. Кой знае защо?
Тълпата се изливаше от тротоара на улицата, докато не се наложи лимузината да спре под същинска планина от хора. Беше толкова зле, че открих дори униформен полицай, който се опитваше да качи хората горе, за да освободят достатъчно място да преминават автомобилите. Гледах през затъмнените стъкла навалицата от хора. Дали наемникът беше там навън? Дали някой от тези добре облечени, усмихващи се хора, не чакаше, за да ме убие? Отворих чантичката си и измъкнах сийкампа навън. Жан-Клод видя малкия пистолет.