— Не мисля така — казах полуусмихната.
— Чувстваш ли се по-добре, ma petite?
Загледах се в него за един удар на сърцето, после се засмях. Бях по-добре.
— Ти си нечестен кучи син, знаеш ли?
— Казвали са ми го и преди — усмихна се той.
Полицаят успя да разбута тълпата и лимузината продължи напред.
— Направи го само, за да подобриш настроението ми — звучах почти укорително.
Той разшири очи.
— Защо бих направил такова нещо?
Погледнах го и почувствах как усмивката от лицето ми се изплъзва. Наистина се вгледах в него за момент, не просто като най-подходящия в света обект на похот, а като него, Жан-Клод. Господарят на града се тревожеше за моите чувства. Поклатих глава. Дали той ставаше по-мил или аз просто се самозаблуждавах?
— Защо си толкова сериозна, ma petite?
— Обичайното, опитвам се да разбера колко си искрен — поклатих глава аз.
Усмивката му се разшири.
— Аз винаги съм искрен, ma petite, дори, когато лъжа.
— Което те прави толкова добър в лъжите — казах аз.
Той кимна един път, почти покланяйки се.
— Именно.
Втренчи се някъде напред.
— Ние сме на път да се впуснем в морето на медиите, ma petite. Би ли могла да махнеш пистолет? Мисля, че на пресата ще й дойде малко в повече.
— Пресата? — попитах — Имаш предвид местните медии?
— Да, местните.
— Защо не си ми казал?
— Когато вратата се отвори, поеми ръката ми и се усмихвай, моля те, ma petite.
Смръщих с към него.
— Какво ще става?
— Ще бъдеш представена пред света.
— Жан-Клод, какво смяташ да правиш?
— Това не е мое решение, ma petite. Не обичам чак толкова много светлините на рампата. Съветът на вампирите ме избра да бъда техен представител пред медиите.
— Знам, че трябваше да излезеш от ковчега на местните вампири, след като спечели последното си предизвикателство, но това не е ли опасно? Искам да кажа, че винаги си се представял за пръв помощник на някакъв тайнствен господар. Това те предпазваше от външни предизвикателства.
— Повечето господари използват фалшиви фигури, ma petite. Това свежда до минимум предизвикателствата и наемните убийци.
— Знам всичко това, тогава защо се показваш на светло?
— Съветът вярва, че ако се спотайваме в сенките, подпомагаме хората, които ни клеветят. Тези от нас, които биха изглеждали добре пред медиите, трябва да излязат на светло, което ще направим и ние сега.
Втренчих се в него.
— Какво имаш предвид под „на светло“?
— Прибери пистолета, ma petite. Портиерът ще отвори вратата и срещу нас ще има камери.
Погледнах го гневно, но плъзнах сийкампа в портмонето.
— Защо ме замеси в това, Жан-Клод?
— Усмивка, ma petite, или поне не се мръщи.
Вратата се отвори, преди да успея да кажа нещо друго. Мъж в смокинг я държеше отворена. Блясък от светкавици изригна срещу нас и аз знаех, че дразнеше повече очите на Жан-Клод, отколкото моите. Беше се усмихнал, докато ми протягаше ръка. Ако той можеше да се взира в толкова много светлина, без да мига, аз можех да съм снизходителна. Винаги можехме да се скараме по-късно.
Излязох от лимузината и се зарадвах, че държа ръката му. Светкавиците бяха навсякъде, като малки взривяващи се слънца. Тълпата се увеличи, микрофони се протягаха към нас, като ножове. Ако той не държеше здраво ръката ми, щях да изпълзя обратно в лимузината. Движех се плътно до него, просто за да съм сигурна, че ще се задържа на краката си. Къде по дяволите беше охраната?
Микрофон почти докосна лицето ми. Женски глас извика от твърде близо:
— Той добър ли е в леглото? Или би трябвало да кажа ковчега?
— Какво? — попитах.
— Добър ли е в леглото? — настъпи момент, в който стана почти тихо, докато всички чакаха моя отговор. Преди да успея да отворя устата си и да кажа нещо язвително, Жан-Клод продължи, грациозен както винаги.
— Няма да се целуваме и да разказваме, нали, ma petite? — френският му акцент беше по-силен от всякога.
— Ma petite — това ли е вашето галено име за нея? — попита мъжки глас.
— Oui — каза той.
Аз погледнах към него и той се наведе към мен, сякаш, за да целуне челюстта ми. Прошепна:
— Гневи ми се по-късно, ma petite. Тук има камери навсякъде.
Исках да му кажа, че не ми пука, но не беше вярно. Искам да кажа мисля, че не беше вярно. Чувствах се като заек, попаднал под светлината на фарове. Ако убиецът беше изскочил отнякъде в този момент, щях да си стоя там и да го оставя да ме убие. Тази мисъл, повече от всичко друго, ми помогна да дойда на себе си и да започна да мисля отново. Започнах да се опитвам да видя зад светлините, микрофоните, няколкото диктофона и видеокамерите. Мярнах поне две емблеми на национални мрежи върху камерите. По дяволите.