Жан-Клод беше поел въпросите като специалист, усмихнат, грациозен, перфектният вампир за корица. Усмихнах се и се притиснах към него, застанах на пръсти, приближавайки устните си толкова близо до ухото му, че можех да го оближа, но се надявах, че микрофоните няма да хванат това, което щях да кажа. Знаех, че изглежда срамежливо и дяволски женствено, но хей, нищо не е перфектно. Прошепнах:
— Изведи ме оттук сега или ще извадя пистолета и ще си проправя път сама.
Той се засмя и звукът протече по кожата ми като козина, гореща и деликатна и неясно неприлична. Репортерите заохкаха и заахкаха. Чудех се дали смехът на Жан-Клод ще въздейства така от записа или от видеото. Това беше плашеща мисъл.
— О, ma petite, ти непослушно момиче.
— Никога повече не ме наричай така — прошепнах аз.
— Моите извинения — той се усмихна и започна да ми проправя път през тълпата репортери. Двама вампири портиери излязоха, за да ни разчистват път. И двамата бяха големи и мускулести и никой от тях не беше мъртъв отдавна. Изглеждаха порозовели и почти живи. Бяха се хранили от някого тази вечер. Но тогава, това важеше и за Жан-Клод. Ставаше ми все по-трудно и по-трудно да хвърлям камъни по чудовищата.
Вратата се отвори и ние се вмъкнахме вътре. Тишината беше чудесна. Обърнах се към него.
— Как смееш да ме въвличаш в това медийно прикритие?
— То не те постави в опасност, ma petite.
— Да ти хрумна случайно, че ако избера Ричард пред теб, няма да искам всеки по света да знае, че съм се срещала с вампир?
Той ми отправи крехка усмивка.
— Достатъчно добър за срещи, но не достатъчно добър за публична изява?
— Били сме навсякъде заедно, от симфония до балет. Не се срамувам от теб.
— Наистина ли? — усмивката му се разшири, заменяйки нещо друго, не точно гняв, но нещо близко. — Защо тогава си ми ядосана, ma petite?
Отворих устата си, после я затворих. Истината беше, че аз нямаше да се приближа близо до такава публичност, предполагам, защото не смятах наистина, че бих могла да избера Жан-Клод. Той беше вампир, мъртвец. В този момент осъзнах колко предубедена съм все още. Той беше достатъчно добър за срещи. Достатъчно добър да си държим ръцете, а може би и малко повече. Но там беше границата. Винаги в точката, където знаех, че трябва да кажа спри, защото той беше труп. Красив труп, но вампирът си е вампир. Не можеш наистина да се влюбиш в някой от тях. Не можеш да правиш секс с някой от тях. Няма начин. Бях нарушила първото правило на Жан-Клод за срещите с двама им. Никога не бях давала на Жан-Клод наистина същия шанс, какъвто давах на Ричард. И сега, в обхвата на националната телевизия, прилепът излетя от торбата. Притесняваше ме, че някой може да си помисли, че наистина се срещам с него. Че може наистина да се интересувам от ходещ мъртвец.
Гневът изчезна под натиска на знанието, че бях лицемерка. Не знаех, колко от това се беше отпечатало на лицето ми, но Жан-Клод наклони главата си на една страна.
— Мисли прелитат през лицето ти, ma petite, но какви мисли?
Втренчих се в него.
— Мисля, че ти дължа извинение.
Очите му се разшириха.
— Тогава това е наистина исторически случай. За какво искаш да ми се извиниш?
Не знаех как да го облека в думи.
— Ти беше прав, аз грешах.
Той кръстоса ръце пред гърдите си, лицето му се удължи от подигравателна изненада.
— Ти си си признала, че ме третираш като някаква престъпна тайна, скрита на разстояние, отдалечена от твоите истински чувства, докато прегръщаш Ричард и неговата жива плът.
Намръщих се срещу него.
— Стига толкова. Забрави някога да ти се извиня за нещо друго.
— Един танц ще ме удовлетвори — каза той.
— Аз не танцувам. Знаеш това.
— Това е голямото откриване на моя танцов клуб, ma petite. Поканил съм теб. Наистина ли ще ми откажеш дори един танц?
Поставяйки нещата така, звучах дребнава.
— Един танц.
Той се усмихна, дяволит и изкусителен. Усмивката, която змията трябва да е показала на Ева.
— Мисля, че ще танцуваме добре заедно, ma petite.
— Съмнявам се.
— Мисля, че бихме могли да правим много неща добре заедно.
— Дадох ти един танц, а ти искаш целия пакет. Нахално копеле.
Той направи един малък поклон, усмихвайки се, очите му блестяха.
Един женски вампир дойде при нас. Беше с доста сантиметри по-висока от Жан-Клод, което я правеше най-малко един осемдесет и три. Освен това беше блондинка и синеока, и ако изглеждаше още малко по-скандинавски, щеше да е като плакат на господарската раса. Беше облечена с виолетово-син костюм, прилепващ плътно по тялото, с изрязани в него дупки на стратегически места. Тялото, което се очертаваше под дрехата беше широкоплещесто, мускулесто и въпреки това едрогърдо. Кожени ботуши в абсолютно същия цвят, обвиваха дългите, мускулести крака чак до бедрата й.