— Анита Блейк, това е Лив.
— Нека да позная — казах аз. — Жан-Клод ти е избирал дрешката.
Лив ме погледна от своята значителна височина, сякаш това, че беше висока, автоматично я правеше плашеща. Когато не потреперих, тя се засмя.
— Той е шефът.
Втренчих се в нея. Почти попитах защо. Можех да почувствам възрастта й да ме притиска като тежест. Тя беше на шестстотин години. Два пъти възрастта на Жан-Клод или повече. Защо тогава не беше тя шефа? Можех да почувствам отговора, покрай кожата си като студен вятър. Нямаше достатъчно сила. Тя не беше вампир — господар и никакви години нямаше да променят това.
— Какво зяпаш? — попита тя. Погледна ме право в очите и поклати глава — тя наистина е имунизирана към нашите погледи.
— Към твоя поглед — казах аз.
Тя сложи ръце на бедрата си.
— Какво трябва да означава това?
— Означава, че нямаш достатъчно сила, за да ме хванеш — казах аз.
Тя пристъпи крачка напред.
— А какво ще кажеш, ако просто те хвана и си изстискам малко сила от теб?
Ето кога липсата на пистолет в кобур, можеше да ме убие. Можех да извадя някой от ножовете, но освен, ако не я оставех да дойде много близо до мен, той нямаше да ми помогне. Можех да плъзна ръка в портмонето си, повечето хора не очакват да извадиш пистолет от толкова малка чантичка. Разбира се, ако Лив се досетеше, че бъркам за пистолета, щеше да ме отнесе, преди да успея да го извадя. С кобур можех да я пробвам. С портмоне, висящо на каишка, не мислех така. Вампирите са просто достатъчно бързи.
— Колко вампирски убийства имаш досега, Анита? — попита Жан-Клод.
Въпросът ме изненада, а моят отговор ме изненада още повече.
— Повече от двайсет законни убийства.
— Колко убийства имаш всичко, ma petite?
— Не знам — казах. Трябваше да са над трийсет досега, но всъщност, не си спомнях вече. Не си спомнях, колко живота съм отнела. Това беше лош знак.
— Лив е моя, ma petite. Можеш да говориш свободно пред нея.
Поклатих глава.
— Никога не си признавай за убийство пред непознат, Жан-Клод. Просто правило.
Лив ме погледна. Явно не й хареса какво видя.
— Значи това е Екзекуторката — поклати главата си — Тя е малко дребничка, не е ли така? — започна да ме обикаля, сякаш бях кон за продан. Когато мина зад гърба ми, отворих портмонето. По времето, когато мина отново пред мен, вече бях извадила пистолета от чантичката и го държах ненатрапчиво. Ако се наложеше можех да стрелям и през портмонето. Но защо, ако можеше и да не го правя? Лив поклати отново глава — тя е сладка, но не е много внушителна — застана зад Жан-Клод, плъзгайки силните си ръце по раменете и по ръцете му. Приключи, като плъзна ръцете си около кръста му, пръстите й мачкаха тялото му. Вече се бях уморила доста от Лив.
— Мога да правя неща, които хората не могат да направят за теб, Жан-Клод.
— Беше груба към, Анита. Няма да ти напомням повече това — гласът му беше студен, дори заплашителен.
Лив се разви от него и застана между нас, с ръце на кръста.
— Великият Жан-Клод, дал обет за целомъдрие на човек. Хората ти се смеят зад гърба.
— Целомъдрие? — попитах аз.
Жан-Клод ме погледна бегло, после въздъхна.
— Докато не прекратиш своето калугерско поведение, ma petite, аз играя ролята на монах.
Очите ми се разшириха. Не можах да се овладея. Знаех, че Ричард и аз сме имали по един любовник и сме избрали след това целомъдрието. Но никога не съм мислила за Жан-Клод и какво би трябвало да прави, за да задоволи своите нужди. Въздържанието нямаше да е едно от предположенията ми.
— Изглеждаш изненадана, ma petite.
— Предполагам, че всеки, който излъчва секс по начина, по който ти го правиш… просто никога не съм мислила за това.
— Освен това, ако беше открила, че съм спал с някоя жена, жива или мъртва, докато се срещаме, какво щеше да направиш?
— Щях да те зарежа веднага.
— Именно.
Лив се засмя, шумен, непривлекателен звук.
— Дори твоят човек не ти вярва.
Жан-Клод се обърна към нея, очите му блестяха със сапфирен пламък.
— Казваше, че ми се смеят зад гърба.
Тя кимна, все още смеейки се.
— Но единствено ти ми се присмиваш в лицето.
Смехът й спря рязко, сякаш някой натисна бутон. Тя се втренчи в него.
— Малко повече покорство, Лив, или това е предизвикателство към моя авторитет?
Тя изглеждаше притеснена.
— Не, имах предвид… Никога не съм искала…
Той продължи да я гледа.
— Значи имаш добър повод да поискаш моята прошка, така ли е?