Тя падна на едно коляно. Не изглеждаше притеснена, не повече отколкото, ако беше направила някой голям социален гаф и сега трябваше да го компенсира.
— Моля за твоето опрощение Господарю. Самозабравих се.
— Да, така е, Лив. Гледай да не ти става навик.
Лив се изправи на краката си, цялата усмихната, всичко беше забравено.
— Това е, защото тя изобщо не изглежда толкова опасна, колкото я описваш.
— Анита — каза Жан-Клод. — Покажи й какво държиш в ръката си.
Дръпнах портмонето настрани, оголвайки пистолета.
— Можех да стисна врата ти с ръце, преди да успееш дори да насочиш тази играчка — каза Лив.
— Не — казах аз. — Нямаше да можеш.
— Това предизвикателство ли е? — попита тя.
— Шестстотин години плюс-минус десетилетие — казах аз — не ги похабявай за малко парадиране.
— Как позна възрастта ми?
Усмихнах се.
— Тази вечер наистина не съм в настроение да блъфирам, Лив. Не ме пробвай.
Тя се втренчи в мен, необикновените й очи се стесниха.
— Ти си некромант, не просто трупоповдигач. Мога да те почувствам вътре в главата си, почти като друг вампир — тя погледна към Жан-Клод. — Защо не можех да я почувствам преди?
— Силата й лумва, когато се почувства заплашена — каза той.
Това беше нещо ново за мен. Според мен не използвах никакви сили точно в момента. Но нямаше да го кажа на глас. Сега не беше моментът да задавам глупави въпроси или дори умни такива.
Лив отстъпи настрани, почти сякаш я беше страх.
— Отваряме след един час. Имам работа за вършене — тя мина близо до вратата, без да сваля очи от мен.
Наблюдавах движенията й, щастлива от реакцията й, но без да я разбирам.
— Ела, Анита — каза Жан-Клод — искам да ти покажа моя клуб.
Позволих му да ме поведе във вътрешността на клуба. Бяха изкормили склада, докато не се беше увеличил три етажа нагоре, с парапети около всеки етаж. Централният дансинг беше голям, блестящ и гладък, проблясващ в слабото осветление. Лампите бяха скрити, така че беше трудно да се каже откъде идваше светлината.
Нещо висеше от тавана. При първия поглед помислих, че са тела, но всъщност бяха манекени в естествен размер, гумени кукли, чучела за тестване на коли. Някои бяха голи, едно имаше обвито в целофан, някои в черна кожа или винил. Една от куклите беше с метални бикини. Бяха закачени с вериги на различни нива. Бяха подвижни.
— Това е различно — казах аз.
— Един обещаващ млад художник ги направи специално за клуба.
Поклатих глава.
— Прави впечатление — плъзнах пистолета обратно в портмонето, но не го затворих. Този път бях готова да хвана пистолета бързо, дори и неочаквано. И без това, нямаше да мога да се разхождам цяла нощ наоколо със зареден пистолет в ръка. В крайна сметка ръката ти ще започне да се схваща, без значение, колко малък е пистолета.
Жан-Клод се плъзна покрай дансинга и аз го последвах.
— Лив, беше уплашена от мен. Защо?
Той се обърна елегантен и усмихнат.
— Ти си Екзекуторката.
Поклатих глава.
— Каза, че можела да ме усети в главата си, като друг вампир. Какво имаше предвид?
Той въздъхна.
— Ти си некромант, ma petite, и силите ти нарастват, когато ги използваш.
— Защо това би изплашило шестотингодишен вампир?
— Ти си непреклонна, ma petite.
— Това е едно от най-добрите ми качества.
— Ако отговоря на въпроса ти, ще се насладиш ли на клуба ми с мен, ще бъдеш ли на среща с мен, докато не се покаже наемникът?
— Благодаря, че ми напомни.
— Не беше забравила.
— Не, не бях. Така че, да, отговори на въпроса ми и ще си поиграем на среща.
— Да си поиграем?
— Стига увърта и отговори на въпроса ми — помислих и за един друг въпрос, който исках да му задам. — Два въпроса.
Той повдигна веждите си, но кимна.
— Във фолклора и популярните митове има определени сили, които вампирите не притежават: контрол над времето, превръщането в животни. Некромантите се предполага, че са в състояние да контролират всички видове немъртви.
— Контрол? Нямаш предвид само зомбитата, нали?
— Не, ma petite.
— Значи Лив се уплаши, че ще я обсебя?
— Нещо такова.
— Но това е лудост. Не мога да заповядвам на вампирите наоколо.
Прииска ми се да не съм казвала това в момента, в който го казах. Бях вдигнала вампир веднъж. Веднъж. Веднъж беше достатъчно.
Явно по лицето ми се беше изписало нещо, защото Жан-Клод докосна брадичката ми.
— Какво има, ma petite? Какво изпълни очите ти с такъв… ужас?
Отворих устата си и излъгах.
— Ако можех да контролирам вампирите наоколо, Серефина нямаше да може да ме хване толкова лесно преди два месеца.
Лицето му омекна.
— Тя е мъртва, ma petite. Окончателно и наистина мъртва. Ти го видя — той се приближи и целуна челото ми. Устните му бяха копринено меки. Плъзна устните си по челото ми, приближавайки още тялото си, утешавайки ме.