Това ме накара да се чувствам дяволски виновна. Все още имах кошмари за Серефина, тази част беше истина. Само произнасянето на името й на глас, караше стомаха ми да се свива. От всички вампири, които познавах, тя беше успяла да се приближи най-много до мен, за да ме хване. Не, за да ме убие, това щеше да се случи рано или късно. Не, тя почти ме превърна в един от тях. Почти ме накара да искам да съм един от тях. Тя ми предложи нещо по-ценно от секс или сила. Предложи ми мир. Това беше лъжа, но тъй като свърши работа, трябва да е била добра.
Защо не казах на Жан-Клод истината? Добре, това изобщо не беше негова шибана работа. Честно казано това, което бях направила ме ужасяваше. Не исках да се занимавам с това. Не исках да мисля за него. Не исках да знам каква философска школа за вдигането на вампири на дневна светлина можеше да има. Бях много добра в игнорирането на неща, с които не исках да се занимавам.
— Ma petite, ти трепериш — той се отдръпна от мен, за да види лицето ми.
Поклатих глава.
— Там някъде има един наемен убиец, който чака да ме убие, а ти ме питаш защо треперя.
— Познавам те твърде добре, ma petite. Не заради това трепериш.
— Не ми харесва, че ме използваш като някакъв Торбалан за вампири. Не съм чак толкова страшна.
— Не, но аз подпомагам илюзията.
Отдръпнах се от него.
— Имаш предвид, че казваш на останалите вампири, че бих могла да контролирам вампири?
— Един или два намека — той се засмя и дори в тази проста демонстрация се разбираше, че си мисли нещо порочно.
— Защо, за бога?
— Научих един урок от нашия дипломатичен Ричард. Той беше реализирал победа над много върколаци, чрез простото обещание да ги пази добре, а не да ги принуждава да правят неща, които те не искат да правят.
— Е, и? — попитах.
— Поканих вампирите да се присъединят към моето паство не от страх или чрез заплахи, а с обещание за безопасност.
— Като Лив?
Той кимна.
— Как се подсигури, че те няма да причинят бунт в двореца?
— Има си начини.
— Като заплахата от некромант — казах аз.
Той се засмя.
— Действително.
— Не всеки ще ти повярва.
— Знам, че аз няма — каза глас.
15
Обърнах се, за да открия друг нов вампир. Той беше висок и строен, с кожа с цвета на чист бял чаршаф. Но чаршафите нямат мускули, които да се движат под тях, чаршафите не биха се плъзнали надолу по стълбите и преминали с леки, божествени стъпки през залата. Косата му падаше върху раменете му, толкова чисто червено, сякаш почти с цвета на кръв. Цветът крещеше срещу неговата бледност. Беше облечен с черен редингот, сякаш някъде от 1700-ата година, но гърдите му блестяха жилести и голи под него. Тежкият плат беше почти покрит от тънка бродерия, в зелен цвят, толкова ярък, че блестеше. Бродерията съответстваше на очите му. Зелени като котешки очи, зелени като смарагди. От кръста надолу беше облечен в зелен клин за упражнения от ликра, който оставяше твърде малко на въображението. На кръста му беше завързан като пиратски колан шарф, черен със зелени ресни. Високи до коленете черни ботуши завършваха облеклото му.
Смятах, че познавам всички кръвопийци в града, но ето че тук срещнах двама нови, за по-малко от две минути.
— Колко нови вампира има в града? — попитах.
— Няколко — каза Жан-Клод — Това е Деймиън. Деймиън това е Анита.
— Чувствам се глупаво в тези дрехи — каза той.
— Но изглеждаш великолепно, нали така, ma petite?
Кимнах.
— Великолепно е един от начините да го опишеш.
Жан-Клод се движеше около новия вампир, почиствайки въображаеми влакънца от дрехата му.
— Не го ли одобряваш, Анита?
Въздъхнах.
— Това е просто… — свих рамене — Защо трябва всеки около теб да е облечен така, сякаш излиза от сексуална фантазия с висок бюджет за костюми?
Той се засмя и звукът ме обгърна, подръпвайки нещо ниско долу, по-ниско отколкото той някога ме беше докосвал.
— Спри с това — казах аз.
— Ти му се наслаждаваш, ma petite.
— Може би, но все пак спри.
— Жан-Клод винаги е имал убийствен моден вкус — каза Деймиън — А сексът винаги е бил едно от любимите му забавления, не е ли така?
Имаше нещо в начина, по който каза последното, което не го правеше комплимент.
Жан-Клод го погледна.
— И все пак след всички мои контешки действия, ето те теб, в моите земи, търсещ моята защита.
Зениците в очите на Деймиън бяха погълнати от зелен пламък.
— Благодаря ти, че ми напомни.