— Помни кой е господарят тук, Деймиън, или ще бъдеш прогонен. Самият съвет се застъпи за теб, пред старият ти господар, спасявайки те от нея. Тя не искаше да се откаже от теб. Аз също се застъпих за теб. Откупих те, защото помня какво е да си в капан. Да бъдеш принуждаван да правиш неща, които не искаш да правиш. Да бъдеш използван и измъчван.
Деймиън стоеше малко по-изправен, но не изглеждаше отсъстващ.
— Ти спечели точка. Аз съм… благодарен да бъда тук — той погледна настрани, после към пода и потрепери целия. — Доволен съм, че съм свободен от нея — когато вдигна поглед, очите му бяха възвърнали нормалния си вид. Усмихна се леко, но усмивката не стигна до очите му. — Обличането на няколко костюма не е най-лошото нещо, което съм правил.
Имаше мъка в гласа му, която ме накара да искам да помоля Жан-Клод да му позволи да се обуе в чифт панталони, но не го направих. Жан-Клод се движеше по много тънка граница. Деймиън беше над петстотингодишен. Той не беше господар, но все пак това си беше дяволски много сила. Жан-Клод може би беше способен да контролира Лив и Деймиън, но ако имаше още като тях, господар на града или не, той нямаше да се справи. Което означаваше, че тези малки игрички на власт бяха необходими. Другите не биваше да забравят кой е техния Господар, защото ако го направеха, с него беше свършено. Ако ми беше поискал мнението, преди да ги поканите наоколо, щях да кажа не.
Отвори се врата в далечната част на помещението. Беше черна врата, на черни стени и преминаването на жената през нея изглеждаше почти като магия. Беше висока горе-долу, колкото мене, с чуплива, дълга до кръста кафява коса, която се пенеше над раменете на нейното дълго до глезените палто. Беше облечена в чифт страхотни тюркоазени спортни панталони и подходящ спортен сутиен. Кръстосани лентички минаваха между панталоните и сутиена й, подчертавайки тънкия й кръст. Черни винилови ботуши стигаха до коленете й, като малка изпъкналост покриваше капачките им. Тя слезе по стълбите и премина през пода, със свободна люлееща походка, която си беше почти тичане. Влезе в помещението, сякаш това беше нейната стая или може би се чувстваше комфортно, където и да се намираше.
Тя спря при нас, любезна, усмихната, лешниковият цвят на очите й зеленееше, заради тюркоазената лента около врата й.
— Какво мислиш?
— Изглеждаш прекрасно, Касандра — каза Жан-Клод.
— Ти изглеждаш по-добре в твоята дрешка, отколкото аз в моята — каза Деймиън.
— Това е въпрос на мнение — казах аз.
Жената ме погледна. Очите й се плъзнаха надолу по тялото на Деймиън. Отново погледна моите очи и двете се разсмяхме.
Деймиън изглеждаше озадачен. Жан-Клод ме погледна.
— Споделете с нас вашата смешка, ma petite, моля те.
Срещнах отново погледа на Касандра, преглъщайки смеха си и поклатих глава. Поех си няколко пъти дълбоко въздух. Когато бях достатъчно сигурна, че мога да проговоря, без да се разсмея, казах:
— Женски хумор, няма да го разбереш.
— Много дипломатично — каза Касандра — впечатлена съм.
— Ако знаеш колко рядко, ma petite, е дипломатична, щеше да си още по-впечатлена — отговори Жан-Клод.
Той беше схванал шегата, не можеше да има никакво съмнение.
Деймиън се мръщеше срещу нас, все още озадачен. Това беше много добре.
Жан-Клод погледна от Касандра към мен и пак обратно.
— Вие двете познавате ли се?
Поклатихме глави в унисон.
— Касандра, Анита. Мой най-нови вълчо, запознай се със светлината на моя живот. Касандра е един от твоите пазачи за нощта.
— Много си добра. Не можах да разбера, че си ликантроп.
Усмивката й се разшири.
— Ричард каза, че и него не си успяла да разпознаеш в началото.
Мигновено ме опари искра ревност. Разбира се, щом тя беше върколак и се движеше с Жан-Клод, тогава беше един от последователите на Ричард.
— Ти не беше на срещата.
— Жан-Клод се нуждаеше от мен тук. Не може и двамата с Джейсън да не сме наоколо.
Погледнах към Жан-Клод. Знаех какво прави Джейсън за него. Той се хранеше от Джейсън, когато се събудеше, а пиенето на кръв за вампирите беше дяволски близо до секса.
— Наистина ли? — казах аз.
— Не се притеснявай, ma petite. Касандра също не е споделяла кръв с мен. Тя и Ричард много си приличат. Вярвам, че Ричард я избра за мен, защото тя много прилича на теб, не само физически, но и някакси je ne sais quoi.
— Je ne sais quoi е френският израз за нищо — казах аз.
— Означава нещо необяснимо, нещо, което е трудно да облечеш в думи, ma petite. Качество, което надхвърля познатите изрази.
— Той говори много сладко, нали? — попита Касандра.
— Има своите моменти — казах аз. — Не можеш да източваш Джейсън всяка сутрин. Дори и върколаците имат нужда от малко време за възстановяване.