Публиката изпълни и двете нива по-горе, които бяха само за правостоящи. Търсех тъмната пелерина на Сабин, но не го виждах. Централният дансинг беше празен. Заобикаляха го половин дузина вампири. Те бяха спокойни и решително връщаха тълпата обратно към стените на стаята. Всички, и мъжете, и жените, бяха облечени еднакво: черни панталони от ликра, ботуши и черни мрежести тениски. Жените имаха черни сутиени под тениските, но това беше единствената разлика. Оцених го. Малки къси полички или панталонки за жените можеха да ме вбесят. Това ме накара да си помисля, че когато Жан-Клод е избирал дрехите им може би си е мислил за мен. Той ме познаваше толкова добре в някои отношения, но пък никак в други.
Претърсвах тълпата за Едуард и за нещо подозрително, но беше трудно да различиш отделен човек в смеещата се и блъскаща се навалица. Не можах да зърна Едуард. Трябваше да му се доверя, че е някъде там. Въпреки че му вярвах, гърдите ми продължаваха да са напрегнати.
Едуард ме беше предупредил да съм спокойна, а не да изглеждам подозрителна. Външно се опитвах да изглеждам така. Вътрешно бях почти зашеметена от опитите си да претърсвам тълпата и онази болезнено празна точка зад дясната ми страна, почти зад мен, където парапета се извиваше. Сложих ръцете си в скута и се насилих да погледна надолу. Ако убиецът дойдеше сега, нямаше да го видя, но трябваше да се взема в ръце. Ако не го направех, щях да съм толкова заета да се плаша от сенките, че щях да съм изтощена, когато се появи истинската заплаха. Започна да ми се иска да не бях отпращала Лив.
Поех си дълбоко въздух навътре, после издишах, концентрирайки се в ритъма на собственото си тяло. Когато можех да чуя кръвта да шуми в главата ми, повдигнах бавно лице.
Огледах спокойно наоколо тълпата и дансинга. Чувствах се изпразнена, отдалечена, спокойна. Много по добре.
Един вампир се приближи до парапета пред моята маса. Уили Маккой беше облечен в костюм, толкова ужасно зелен, че можеше да бъде наречен само резедав. Зелена риза и широка вратовръзка с картинка на Годзила, разрушаваща Токио. Никой никога нямаше да може да обвини Уили, че пасва към някоя обстановка.
Усмихнах се. Не можах да се спра. Уили беше един от първите вампири, които бяха пресекли линията от чудовищата към приятелите. Плъзна един от столовете, така че когато седнеше гърбът му щеше да бъде към празното пространство в дясно. Седна така, сякаш не беше преместил стола целенасочено. Не беше нужно да се преструвам, за да изглеждам щастлива да го видя.
Трябваше да се наведе почти плътно до мен, за да можем да се чуваме през нарастващото мърморене на тълпата. Можех да помириша сладникавия аромат на гела, който ползваше, за да приглади назад късата си коса. Той не ме караше да стоя напрегнато дори, когато беше толкова близо до мен. Вярвах на Уили повече, отколкото на Жан-Клод.
— К’во си правиш, Анита? — той се ухили достатъчно, за да се видят зъбите му. Не бяха минали дори три години, откакто беше мъртъв. Беше един от малкото вампири, които съм познавала преди и след смъртта.
— Била съм и по-добре — отговорих аз.
— Жан-Клод каза да ти бъда охрана, но да изглежда естествено. Ще се въртим няколко човека. Но ти изглеждаш призрачно.
Поклатих глава, усмихвайки се.
— Толкова ли е очевидно?
— Аха, за някой, който те познава.
Усмихнахме се един на друг. Гледайки в лицето на Уили от някакви си сантиметри, осъзнах, че и той беше в списъка ми. Списъка, в който беше и Стивън. Ако някой убиеше Уили, щях да го гоня, докато го убия. Изненадах се като осъзнах, че в списъка си имам и вампир. Но Уили беше вътре и като се замислих, там имаше и още един вампир.
Жан-Клод се появи в далечната страна на клуба. Като говорим за вълка… прожекторите го осветиха отвсякъде. Те би трябвало да са закачени на горните балкони, но бяха така добре прикрити, че не можеше да се каже точно. Перфектното място за далекобойна пушка. Спри се, Анита. Спри да се изтезаваш сама.
Досега не бях осъзнала, колко беше претъпкано откриването. Едуард сам, търсещ един самотен наемник в тази маса от хора, би имал съвсем слаби шансове. Може би вампирите и върколаците бяха аматьори, но техните супер очи можеха да помогнат.
Светлините започнаха да гаснат, докато остана един самотен прожектор насочен към Жан-Клод. Изглеждаше, сякаш блести. Не бях сигурна дали беше трик или беше освободил собствената си светлина да го огрява отвътре. Беше трудно да се каже. Както и да е, аз бях в тъмното с може би поне един убиец и не бях на почивка.