По дяволите. Извадих сийкампа и го сложих в скута си. Почувствах се по-добре. Не перфектно, но по-добре. Фактът, че простото усещане от пистолета в ръката ми ме накара да се чувствам по-добре, сигурно беше лош знак. Фактът, че ми липсваха моите собствени пистолети, беше още по-лош.
Уили докосна рамото ми и ме накара да подскоча достатъчно силно, та хората около нас да започнат да ни заглеждат. По дяволите.
Той прошепна:
— Наглеждам ти гърба. Спокойно.
От Уили ставаше чудесна мишена, но той нямаше да успее да ме защити. Беше малка рибка още преди смъртта и тя не беше успяла да промени това. Осъзнах, че ако започне престрелка и нападателите използваха сребърни куршуми, щях да се притеснявам за Уили. Не е добре да се притесняваш за бодигарда си.
Гласът на Жан-Клод разкъса тъмнината, изпълвайки я със звук, който погали кожата ми. Една жена, която стоеше близо да нашата маса потрепери, сякаш я беше докоснал. Приятелят й прегърна раменете й и те се сгушиха в тъмнината, обкръжени от гласа на Жан-Клод.
— Добре дошли в „Смъртоносен танц“. Нощта ще бъде изпълнена с изненади. Някои ще бъдат удивителни.
Два по-малки прожектора осветиха публиката. Касандра се появи, стояща на парапета на втория етаж. Пусна палтото си да се свлече на земята и откри тялото си, крачейки гордо по широкото само няколко сантиметра перило така, сякаш беше на пода, почти танцувайки. Диви аплодисменти разтресоха сградата. Вторият прожектор освети Деймиън на първия етаж. Той се плъзна през тълпата, палтото му се развяваше около него като пелерина. Дори и да се чувстваше глупаво в тези дрехи, не се забелязваше.
Той се придвижи през тълпата, а прожектора го следваше. Докосна рамо тук, прокара ръцете си през нечия коса, плъзна ги около кръста на някаква жена. Всеки от тях, мъж или жена, не изглеждаше на себе си. Те се накланяха към него или въздишаха в ухото му. Той се приближи към жена с дълга кестенява коса, сресана на път. Беше облечена твърде скромно, в сравнение с останалата част от тълпата. Синьо-сива бизнес пола и сако. Бялата й блуза имаше една от онези големи фльонги, които би трябвало да изглеждат като вратовръзки, но никога не успяват. От всички жени около Деймиън, тя изглеждаше най-нормално. Той се завъртя около нея, толкова близо, че тялото му я докосваше. Тя трепваше при всеки допир, очите й бяха изпълнени със страх, който можех да видя дори през стаята.
Исках да му кажа да я остави на мира, но не исках да крещя. Жан-Клод нямаше да допусне нищо незаконно, поне не и пред всичките тези свидетели. Масовата хипноза не е незаконна. Не е и за постоянно. Но хипнозата над един човек е постоянна. Което означаваше, че той ще може да застане под прозореца й и да я извика навън в някоя тъмна нощ, без значение след колко време.
Уили се беше навел напред в стола си, тъмните му очи бяха фокусирани върху Деймиън и жената. Точно в този момент не изглежда да ме пазеше от наемни убийци.
Наблюдавах как лицето на жената се изчисти от всички емоции, докато не започна да изглежда като заспала. Празните й очи се втренчиха в Деймиън. Той хвана ръката й и я поведе към парапета. Прехвърли се оттатък, стъпвайки на крака, все още държейки ръката й. Тя направи две нерешителни крачки към края на перилото. Деймиън постави ръцете си на кръста й, под сакото и нахално я повдигна високо във въздуха, след което я постави на дансинга, на практичните й черни обувки. Прожекторите върху Жан-Клод и Касандра загаснаха, оставяйки осветени само Деймиън и жената. Той я отведе до центъра на дансинга. Тя ходеше, гледайки само в него, сякаш останалата част от света вече не съществуваше.
По дяволите. Това, което Деймиън правеше беше незаконно. На по-голямата част от тълпата не й пукаше. Вампири използват силите си за забавление, предполагам, че дори и журналистите, ако бяха вътре нямаше да имат нещо против. Но аз знаех разликата, познавах и закона. Жан-Клод трябваше да знае, че ще разпозная какво се случваше. Беше ли тя актриса? Подставено лице за шоуто?
Наведох се към Уили, достатъчно близо да докосна рамото на костюма му.
— Тя актриса ли е?
Той обърна потресаващите си очи към мен и можах да видя, че зениците бяха погълнали кафявото на очите му. Дълбоко в дългия тъмен тунел се забелязваха искрици огън.
Махнах ръката си и се отдръпнах от него, доволна, че пистолета беше в скута ми.
— Истинско е, нали?
Уили облиза нервно устните си.
— Ако кажа, че е, ти ще направиш нещо, което да обърка шоуто. Жан-Клод ще ми се ядоса. Не искам той да ми се ядосва, Анита.