Слаб прожектор се насочи към мен и бавно се усили, докато слизах много внимателно по двете стъпала, които ме отделяха от дансинга. Да прескоча парапета щеше да е по-впечатляващо, но така щеше да ми е дяволски трудно да държа мишената на мушка. Бих могла да го прострелям и от парапета, но с чужд пистолет беше твърде рисковано. Не исках случайно да прострелям жената в главата. Убийството на заложника винаги предизвиква недоволни гримаси.
Вампирските сервитьори и сервитьорки не знаеха какво да направят. Ако бях само някаква шматка от улицата, те нямаше да се поколебаят да ме нападнат, но аз бях възлюблената на техния господар, което правеше нещата малко по-различни. Използвах периферното си зрение, за да ги държа под око.
— Вие момчета назад и ми освободете малко място — точно сега.
Те се спогледаха.
— Не бихте искали да ме притиснете, момчета и момичета, така че мърдайте — те се отдръпнаха.
Когато се приближих достатъчно за сигурен изстрел, спрях.
— Пусни я, Деймиън.
— Няма да й бъде навредено, Анита. Само малко ще се позабавляваме.
— Тя не дойде доброволно. Това е нарушение на закона, дори и заради целите на забавлението, така че я пусни или ще издухам шибаната ти глава оттук.
— Можеш ли наистина да ме застреляш пред всичките тези свидетели?
— Можеш да се хванеш на бас — казах аз. — Освен това ти си на над петстотин години. Не мисля, че един изстрел в главата ще те убие, не и завинаги в крайна сметка. Но ще те боли дяволски и може да ти останат белези. Не би искал да рискуваш това красиво личице, така че би ли я пуснал? — Бях започнала да се уморявам да държа пистолета с една ръка. Не защото пистолетът беше тежък, просто е трудно да задържиш позата за дълго, без да започнеш да трепериш. Не исках да започна да потрепервам.
Той се втренчи в мен за един удар на сърцето. Много внимателно, много бавно облиза врата на жената, странните му зелени очи бяха втренчени в мен през цялото време. Това си беше предизвикателство. Ако си мислеше, че бих блъфирала, значи беше избрал грешното момиче.
Издишах въздуха си, докато тялото ми не се успокои и можех да чуя пулса в ушите си. Погледнах надолу по ръката си, към пистолета, и… той беше изчезнал. Беше се преместил толкова внезапно, че ме потресе. Махнах пръста си от спусъка и насочих пистолета нагоре, изчаквайки сърцето да спре да блъска в гърдите ми.
Той беше застанал точно на ръба на светлината, оставяйки жената с безизразно лице, изчакваща.
— Всяка вечер ли ще идваш да разваляш забавлението ни? — попита той.
— И на мен не ми харесва — казах аз. — Но си избирай доброволци и няма да имаш проблеми с мен.
— Доброволци — каза той, завъртайки се в кръг да огледа публиката. Всички се втренчиха в него. Той облиза устни и веднага се вдигнаха няколко ръце.
Поклатих глава и отместих пистолета нагоре. Хванах ръката на жената.
— Освободи я, Деймиън.
Той хвърли поглед към нея и го направи. Очите й рязко се разшириха, въртейки се обезумяло, като на някого събуждащ се от кошмар, за да открие, че е истински. Потупах ръката й.
— Всичко е наред. Сега си в безопасност.
— Какво стана? Какво стана? — тя съгледа Деймиън и започна истерично да плаче.
Жан-Клод пристъпи в кръга от светлина.
— Няма защо да се страхуваш от нас, прекрасна лейди — той се плъзна по-близо до нас.
Тя започна да пищи.
— Той няма да те нарани — казах аз. — Обещавам ти. Как се казваш?
Тя продължаваше да пищи. Беше по-висока от мен, но аз докоснах лицето й, сложих дланите си от му двете страни, завъртайки го насила, за да ме погледне.
— Как се казваш?
— Карън — прошепна тя — Името ми е Карън.
— Сега ще се махнем от този дансинг, Карън и никой няма да те нарани. Имаш думата ми.
Тя кимаше отново и отново, въздуха влизаше в гърдите й твърде бързо и аз се страхувах, че ще припадне.
Касандра пристъпи под светлините, но остана назад.
— Мога ли да помогна?
Жан-Клод не беше помръднал, откакто Карън започна да пищи. Той само ме гледаше и аз не можех да разчета изражението му.
— Да — казах. — Бих се възползвала от малко помощ.
Карън се дръпна настрани от нея.
— Тя не е вампир — казах аз.
Жената позволи на Касандра да хване другата й ръка и заедно я измъкнахме от дансинга, далеч от светлините. Жан-Клод пристъпи в центъра на сцената и неговият глас ни последва в тъмнината.
— Насладихте ли се на малката ни мелодрама?
Последва озадачена тишина. Гласът му беше като козина, галеща тълпата в тъмното, вдишващ техния страх, връщащ обратно към тях похот.