— Тук в „Смъртоносен танц“ не се шегуваме. Кой би желал да опита целувката на Деймиън наистина?
Някой щеше да поиска. Някой винаги го правеше. Ако някой можеше да спаси шоуто след истерията на жената, то това беше Жан-Клод.
Лив дойде, мисля, че, за да помогне. Карън хвърли само един поглед върху супер — мускулестата вампирка и припадна. Тя не беше дребна жена и изненада и двете ни с Касандра. Изпуснахме я на пода. Лив продължи да се приближава, но аз й махнах да се отдалечи.
Една жена от тълпата се приближи колебливо към нас.
— Мога ли да помогна? — попита тя. Беше горе-долу същия размер като Касандра и мен, дребна, с дълга червеникава коса, която се полюшваше до кръста й, права и тънка. Беше облечена в тъмнокафяв пола — панталон от най-широкия тип, които имат големи маншети на крачолите и обикновено са ленени. Вместо риза беше сложила само жабо и копринена камизола под него.
Хвърлих поглед към Касандра. Тя вдигна рамене.
— Благодаря. Можеш да я хванеш за краката. — Касандра можеше да метне жената на гърба си с пожарникарска хватка, но повечето ликантропи не искат да демонстрират силата си излишно. Аз също бих могла да я нося, само да не беше толкова дяволски висока. Можех да я нося на късо разстояние, но не бързо и не твърде надалеч.
Жената мушна своето портмоне под мишница и хвана отпуснатите крака на Карън. Започнахме да се движим леко некоординирано, но успяхме да хванем някакъв ритъм и Касандра ни отведе в дамската стая за почивка. Или трябваше да кажа стая за излежаване. Предната част имаше кушетка и осветена тоалетка. Всичко беше в черно и бяло с фреска на стената, дърворезба, която познавах, наричаше се „Демон — любовник“. Демонът в тази версия подозрително приличаше на Жан-Клод и малко се съмнявах, че беше случайно.
Сложихме Карън на черната кушетка. Жената, която ни беше помогнала, намокри няколко хартиени салфетки, без да сме я молили и ги донесе при нас. Сложих ги върху челото и гърлото на Карън.
— Благодаря.
— Тя добре ли ще е? — попита жената.
Не отговорих, защото това зависеше главно от Деймиън.
— Как се казваш?
Жената се засмя почти срамежливо.
— Анабел, Анабел Смит.
И аз й се усмихнах.
— Анита Блейк. Това е Касандра… — Осъзнах, че не знаех последното й име. Жан-Клод винаги наричаше вълците си само с първите им имена, като домашни любимци. — Съжалявам. Не знам фамилията ти.
— Касандра е достатъчно — тя разтърси ръката на Анабел. Усмихнаха се една на друга.
— Ще се обаждаме ли в полицията? — попита Анабел. — Имам предвид, за това дето вампирът я насили да отиде с него. Това е незаконно, нали?
Карън се раздвижи на кушетката, изпъшквайки.
— Да, незаконно е — отговорих аз.
Анабел повдигаше интересна тема. Можех да съобщя на ченгетата. Ако срещу някой вампир се получеха три жалби, тя или той можеше да получи смъртна присъда, ако попаднеше на подходящия съдия. Можех първо да говоря с Жан-Клод и Деймиън, но ако те не ми дадяха отговорите, които исках, може би пак щях да отида при ченгетата. Поклатих глава.
— За какво си мислиш? — попита тя.
— Нищо, което да трябва да бъде споделено — отговорих аз.
Вратата на тоалетната се отвори. Рейна влезе, облечена в рокля с кремав цвят, къса като моята собствена. Тъмните чорапи и тънките високи токчета правеха краката й безкрайно дълги. Носеше космато палтенце в сивкаво — червено, вероятно лисица. Тя беше единственият превръщач, когото бях виждала да носи истинска козина и тя да не е неговата собствена. Беше повдигнала кестенявата си коса в хлабав кок и само няколко къдрици се виеха около лицето и шията й.
Карън избра точно този момент да се върне в съзнание. Не бях сигурна, че ще хареса, това, което ще види, след като се свести. Знам, че аз не го харесвах.
Замръзнах. Касандра се премести пред мен и малко на една страна, без да ме блокира, но по-близо до опасността от мен. Не исках да използвам никой да ме охранява. Беше в повече. Можех да се грижа за себе си. Това беше важното, нали така?
— Какво става? — попита Анабел.
Карън се огледа наоколо, очите й отново започнаха да се разширяват.
— Къде съм?
— Анабел, моля те, може ли да поседиш при Карън? — усмихнах се, докато я питах, но не отместих очите си от Рейна. Вратата зад нея се затвори и вече наистина нямаше достатъчно пространство за маневри. Ако Касандра можеше да я задържи за няколко секунди, щях да успея да извадя пистолета си, но някакси не ми се струваше, че Рейна беше дошла да се бие. Мисля, че щеше да обуе по-различни обувки.
Анабел седна на кушетката и буквално хвана ръката на Карън. Но наблюдаваше нас, останалите. По дяволите, мисля, че предлагахме по-добро шоу от онова отвън.