Ръката й конвулсивно трепна върху пистолета и друг изстрел прониза килима на пода. Заглушителят накара всички изстрели да звучат тихо и някак нереално.
Тя се свлече на колене, очите й се разшириха, устата й се отвори и затвори. Преместих ръката си към нейната и взех пистолета от нея. Тя премигна към мен, очите й ме гледаха невярващо, после рухна рязко, сякаш някой беше прерязал конците, които я държаха изправена. Потрепна два пъти и умря.
Едуард се появи на вратата с изваден пистолет, насочен към стаята. Премести погледа си от мен към пресния труп. Погледна към ножа, все още стърчащ от гърдите й и към пистолета със заглушител в ръцете ми. Отпусна се и насочи пистолета към пода.
— Някои от пазачите ти, както се оказа, са те оставили на произвола в дамската тоалетна.
Втренчих се в него. Чувствах се вцепенена, отдалечена от шока.
— Тя почти ме докопа — прошепнах.
— Но не е успяла — отговори той.
Чух мъжки гласове да викат:
— Полиция! Всички да останат по местата си. Ще проверим всички ви.
— По дяволите — казах го тихо и с чувство. Оставих пистолета на Анабел до тялото й седнах обратно на килима. Не бях сигурна, че мога да стана точно сега.
Едуард прибра собственият си пистолет и излезе през вратата, опитвайки се да се слее с публиката, която се блъскаше наоколо, за да гледа шоуто. Просто една част от анонимната тълпа. Да бе.
Седях там, край трупа и се опитвах да измисля какво да кажа на ченгетата. Не бях сигурна, че истината беше възможност, която можех да си позволя точно сега. Започвах да се чудя дали нямаше да разгледам затвора от вътре тази вечер. Наблюдавайки кръвта, попиваща в жабото на Анабел, тази възможност ми се струваше все по-вероятна.
17
Седях на стола за посетители в офиса на Жан-Клод в „Смъртоносен танц“. Ръцете ми бяха оковани зад мен. Не ми бяха разрешили да измия кръвта и тя засъхваше в приятна, лепкава субстанция. Бях свикнала да съм покрита със засъхнала кръв, но продължаваше да ми е неприятно. Униформените полицаи бяха взели другия ми нож и бяха намерили сийкампа в чантичката ми. Не откриха обаче дългия нож в канията на гърба ми. Трябва да е било доста небрежно претърсване, за да пропуснат нож дълъг, колкото предмишницата ми. Но униформените, когато ме претърсваха предполагаха, че аз съм друга жертва. Бе ги разтърсило до основи да открият, че тази сладка дребна жена е убиецът. О, извинете ме, предполагаемият убиец.
Офисът беше с бели стени, черен килим и бюро, което изглеждаше като направено от дялан абанос. Имаше червен лакиран параван, с черен замък, построен високо на върха на една черна планина. Имаше и кимоно поставено в рамка на далечната стена, оцветено в алено с черно и кралско синьо. Две по-малки рамки пазеха ветрила: едно черно-бяло, с нещо нарисувано на него, което изглеждаше като чаена церемония; другото беше синьо-бяло със стадо жирафи. Повече харесах жирафите, имах много време да направя своя избор.
Единият от униформените остана с мен в стаята през цялото време. Пиха кафе, без да предложат на мен. По-младият щеше да ми свали белезниците, но по-възрастният имаше много добра представа какви лайна ще се изсипят на главата му, ако го направеше. Той беше сивокос и очите му бяха също толкова студени и празни като на Едуард. Името му беше Ризо. Поглеждайки го, бях доволна, че оставих пистолета на пода преди той да влезе в стаята.
Ще попитате: защо не ме бяха отвели в участъка да ме разпитват? Отговор: медиите ни бяха обсадили. Четирима униформени бяха нужни, за да регулират трафика и да удържат журналистите да не нахлуят отнякъде — бяха подушили гореща история. Внезапно отвън навсякъде изникнаха камери и микрофони, като гъби след дъжд. Униформените бяха викнали подкрепления и бяха барикадирали сцената на убийството и офиса. Всичко останало беше изпълнено с камери и микрофони.
Срещу мен стоеше детектива от отдел „Убийства“ и всъщност изглеждаше доста заплашително. Детектив Грийли беше висок около един и осемдесет и толкова широк в раменете, че изглеждаше почти квадратен. Повечето афроамериканци не са наистина черни, но Грийли беше много близо до този цвят. Лицето му беше толкова тъмно, че имаше пурпурни отблясъци. Късо постриганата му коса изглеждаше като вълна. Но черен, бял или кафяв, тъмните му очи бяха неутрални, прикрити, очи на полицай. Погледът му казваше, че е виждал всичко и не е бил впечатлен от нищо. Той несъмнено не беше впечатлен и от мен. На пръв поглед той изглеждаше отегчен, но аз знаех по-добре. Бях виждала Долф да изглежда по същия начин точно преди да се нахвърли върху някого и да разбие алибито му на парчета.