— Ако бяха вампири или други някакви пълзящи гадини, всички щяха да се обърнат на другата страна, нали?
— Да започваш да се караш с мен, не е най-доброто, което можеш да направиш сега, Анита.
Втренчихме се един в друг за няколко секунди. Погледнах първа настрани и кимнах.
— Защо си тук, Долф?
— Справях се с медиите.
— Но ти прати Грейли да говори с тях.
— Трябва да ми кажеш какво става, Анита — гласът му беше тих, но знаех от начина, по който се присвиха очите му, от начина, по който държеше раменете си, че беше ядосан. Предполагам, че не можех да го обвинявам.
— Какво искаш да чуеш, Долф? — попитах.
— Истината е добра идея — каза той.
— Мисля, че първо имам нужда от адвокат. — Не исках да му разкривам цялата история, защото беше мой приятел. Освен това още беше ченге, а аз бях убила човек.
Долф сведе очи. Обърна се към униформения, който все още стоеше облегнат на стената.
— Ризо, донеси ни малко кафе, чисто за мен. Ти как го искаш?
Кафето идваше. Нещата се подобряваха.
— Две лъжички захар, една сметана.
— Вземи нещо и за себе си, Ризо и се разходи малко.
Офицер Ризо се отблъсна от стената, където се беше облегнал.
— Сигурен ли сте за това, сержант Стор?
Долф погледна към него. Просто го погледна.
Ризо отпусна ръцете си надолу.
— Не бих искал Грейли да ми нарита задника за това, че съм оставил вас двамата сами.
— Донеси кафето, Ризо. Аз ще поема отговорността за всичко.
Ризо излезе, поклащайки глава, може би на глупостта на цивилните полицаи. Когато останахме сами, Долф каза:
— Обърни се обратно.
Станах и му подадох ръцете си. Той махна белезниците ми, но не ме пребърка отново. Може би беше решил, че Ризо го е направил. Не му казах за ножа, който бяха пропуснали, което щеше да го накара да побеснее, ако го откриеше по-късно, но хей, не можех да допусна ченгетата да ми конфискуват всички оръжия. Освен това не исках да бъда невъоръжена точно тази вечер.
Седнах отново, устоявайки на нуждата да потрия китките си. Аз бях голямата вампиро-убийца. Нищо не можеше да ме нарани. Да бе, точно така.
— Говори с мен, Анита.
— Неофициално ли? — попитах.
Той се вгледа в мен, очите му бяха спокойни и не можех да прочета нищо в тях.
— Би трябвало да кажа не.
— Но? — казах аз.
— Кажи ми… неофициално.
Разказах му. Промених само едно нещо: казах му, че са ми се обадили анонимно, за да ме предупредят, че някой е направил оферта за убийството ми. Всичко друго беше абсолютна истина. Мислех, че Долф ще е щастлив, но той не беше.
— И ти не знаеш защо някой би поръчал убийството ти?
— За толкова много пари и с такъв краен срок, не, не знам.
Той се втренчи в мен, сякаш се опитваше да реши колко истина му бях казала.
— Защо не ни каза за анонимното телефонно обаждане по-рано? — Той постави доста силно ударението върху думата анонимно.
Свих рамене.
— Навик, предполагам.
— Не, ти си искала да го хванеш сама. Вместо да се скриеш, ти идваш тук и си играеш на стръв. Ако убиецът беше използвал бомба, можеха да бъдат наранени много хора.
— Но тя не използва бомба, нали така?
Той си пое дълбоко въздух и го изпусна бавно. Ако не го познавах толкова добре, щях да кажа, че броеше до десет.
— Имала си късмет — каза накрая.
— Знам.
Долф отново ме погледна.
— Тя почти е успяла.
— Ако тези жени не бяха влезли точно в този момент, нямаше да говоря сега с теб.
— Не изглеждаш разтревожена.
— Тя е мъртва. Аз не съм. За какво има да се тревожа?
— За толкова много пари, Анита, още утре ще се появи някой друг.
— Вече е след полунощ и аз съм още жива. Може би офертата ще бъде оттеглена.
— Защо има времево ограничение?
Поклатих глава.
— Ако знаех, може би щях да знам и кой ми е вдигнал мерника.
— И ако разбереш кой плаща парите, какво ще направиш? — попита той.
Погледнах го. Официално или не, но Долф в крайна сметка си беше ченге. Приемаше работата си много сериозно.
— Щях да дам името му на теб.
— Иска ми се да ти повярвам, Анита, наистина.
Погледнах го с разширени очи и невинен израз.
— Какво имаш предвид?
— Имам доста опит с теб, Анита. Познавам те твърде добре.
— Добре, но и ти и аз знаем, че докато парите са там, ще продължат да се появяват убийци. Аз съм добра, Долф, но никой не е чак толкова добър. Евентуално, може и да загубя. Освен, ако парите не бъдат оттеглени. Без оферта, няма да има повече убийци.
Вгледахме се един в друг.
— Можем да ти поставим охрана — каза Долф.
— За колко дълго? Завинаги? — поклатих глава. — Освен това следващият убиец може да използва бомба. Искаш ли да рискуваш хората си? Аз не.