— Значи ще заловиш човека с парите и ще го убиеш?
— Не съм казала това, Долф.
— Но точно това планираш — каза той.
— Не продължавай да задаваш този въпрос, Долф. Отговорът няма да се промени.
Той се изправи, ръцете му увлякоха стола.
— Не пресичай линията с мен, Анита. Ние сме приятели, но преди всичко аз съм полицай.
— Ценя приятелството ни, Долф, но ценя много повече моя и твоя живот.
— Мислиш, че аз не мога да го хвана.
— Мисля, че ти си полицай и трябва да играеш по правилата. Заиграването с професионални убийци би могло да те убие.
На вратата се почука.
— Влез — каза Долф.
Ризо дойде с кръгла тава и три тънки черни чаши от китайски порцелан. Във всяка от тях имаше по една малка червена бъркалка. Ризо премести поглед от Долф към мен. Погледна ръцете ми без белезници, но не каза нищо. Сложи таблата на бюрото, достатъчно далеч от мен, така че да не мога да го сграбча. Офицер Ризо изглеждаше като двадесетгодишен младеж и все още се отнасяше с мен като с много опасен човек. Съмнявах се, че той щеше да обърна гръб на Анабел. Ако тя не беше хванала чантичката ми, може би щеше да успее да ме простреля в гърба. О, аз я виждах в огледалото, но никога нямаше да успея да извадя пистолета си навреме. Никога не бих допуснала мъж, без значение колко приятелски или колко безопасен изглежда, да ме издебне така в гръб. Бях допуснала с Анабел същата грешка, която хората допускаха с мен. Бях видяла дребна, приятна жена и я бях подценила. Бях женско шовинистично прасе. За малко да допусна фатална грешка.
Долф ми подаде чашата, която съдържаше по-светло оцветено кафе. Беше твърде много да се надявам, че сметаната ще бъде истинска, но във всеки случай беше чудесно. Никога не бях пила кафе, което да не е чудесно. Беше просто въпрос на мнение колко чудесно изглежда. Отпих нерешително от вдигащата пара напитка и изпъшках одобрително. Беше истинско кафе и истинска сметана.
— Радвам се, че ви харесва — каза Ризо.
Погледнах към него.
— Благодаря ви, офицер.
Той изсумтя и се отдалечи от нас, за да се опре на отсрещната стена.
— Говорих с Тед Форестър, твоят домашен ловец на глави. Пистолетът в чантичката ти е регистриран на негово име. — Долф седна отново, подухвайки кафето си.
Тед Форестър беше един от псевдонимите на Едуард. Един път вече беше издържал на внимателна полицейска проверка, последният път, когато завършихме с вдигнати ръце. Той беше, поне доколкото полицията знаеше, ловец на глави, специализиран в свръхестествени чудовища. Повечето ловци на глави оставаха в западните щати, където все още имаше значителни премии за убит превръщач. Не всички от тях се интересуваха, дали превръщачите, които убиваха бяха наистина опасни за някого. Единственото условие, което някои щати поставяха беше след смъртта, лекар да удостовери дали тялото е на ликантроп. В повечето случаи кръвният тест беше задоволителен. В Уайоминг мислеха за промяна на закона, благодарение на три грешни смъртни случая, които привлякоха вниманието дори на държавния върховен съд.
— Нуждаех се от достатъчно малък пистолет, който да влезе в портмонето ми, но освен това да притежава и огнева мощ — казах аз.
— Не харесвам ловците на глави, Анита. Те злоупотребяват със закона.
Отпих от кафето и не казах нищо. Ако той знаеше точно колко Едуард нарушаваше закона, щеше да го затвори за много дълго време.
— Ако той ти е толкова добър приятел, че да измъкне задника ти от този вид неприятности, защо не си го споменавала досега? Не знаех, че той съществува, преди последната неприятност с онези бракониери на ликантропи.
— Бракониери — казах аз и поклатих глава.
— Какво не е наред? — попита Долф.
— Превръщачи биват убити и това е бракониерство. Нормални хора биват убити и тогава е убийство.
— Сега симпатизираш на чудовищата ли, Анита? — попита той. Гласът му стана още по-тих, така че можеше да решиш, че е спокоен, но не беше. Беше побеснял.
— Ядосан си и за нещо друго, освен за убийствата — констатирах аз.
— Забъркала си се с Господаря на града. Това ли е начинът, по който получаваш вътрешната си информация за чудовищата?
Поех си дълбоко дъх и го изпуснах обратно.
— Понякога.
— Трябваше да ми кажеш, Анита.
— И откога личният ми живот е полицейска работа?
Той просто ме погледна.
Погледнах надолу към чашата си с кафе, втренчвайки се в ръцете си. Най-накрая вдигнах поглед. Беше ми трудно да срещна очите му, по-твърди, отколкото ми се искаше да бъдат.
— Какво искаш да ти кажа, Долф. Че намирам за притеснително едно от чудовищата да ми е гадже? Така е.