— Тогава го разкарай.
— Ако беше толкова лесно, вярвай ми щях да го направя.
— Как мога да ти се доверя, че ще свършиш работата си, Анита? Ти спиш с врага.
— Защо всички допускат, че спя с него? Няма ли друг, освен мен, който да излиза на срещи и да не прави секс?
— Извинявам се за допускането, но трябва да си готова да се справиш с доста хора, които ще допуснат същата грешка.
— Знам.
Вратата се отвори и Грейли влезе вътре. Очите му се спряха на свалените белезници, на кафето.
— Приятно ли си поприказвахте?
— Как мина твоето изявление пред пресата? — попита Долф.
Той сви рамене.
— Казах им, че госпожица Блейк е била разпитвана във връзка с убийството в тоалетната стая. Казах им, че няма замесени вампири. Не съм сигурен, че ми повярваха. Продължават да искат да говорят с Екзекуторката. Само, че повечето от тях я наричат гаджето на Господаря.
Това ме накара да трепна. Дори и с кариера като моята, щях да свърша като г-жа Жан-Клод в пресата. Той беше по-фотогеничен от мен.
Долф стана.
— Искам да изведа Анита оттук.
Грейли стана с него.
— Не мисля така.
Долф остави кафето си на бюрото и се приближи до другия детектив. Понижи гласа си и започна бързо да шепне нещо в ухото му. Грейли поклати глава.
— Не.
Още шепот. Грейли ме погледна.
— Добре, но тя ще дойде в управлението преди нощта да е свършила, или твоят задник ще се пече на огъня, сержант.
— Тя ще бъде там — каза Долф.
Ризо се беше втренчил в нас.
— Отвеждаш я оттук, но не в управлението, така ли? — звучеше укорително, дори за мен.
— Това е мое решение, Ризо — намеси се Грейли. — Разбираш ли? — гласът му изръмжа думите. Някакси Долф беше взел преднина и на Грийли не му харесваше. Ако Ризо искаше да направи от себе си подходяща мишена за неговия гняв, тогава добре. Ризо се облегна отново на стената, но това не му харесваше.
— Схванах.
— Махайте се оттук — каза Грейли — Опитайте отзад. Но нямам представа как ще избегнете камерите.
— Ще минем през тях — каза Долф. — Хайде, Анита.
Сложих чашата си на бюрото.
— Какво става, Долф?
— Имам тяло, което да огледаш.
— Заподозряна в убийство помага при друго разследване. Няма ли шефовете ти да побеснеят?
— Ще се справя — каза Долф.
Погледнах към него с широко отворени очи.
— Как?
— Не искаш да знаеш.
Гледах към него. Той се втренчи в мен. Погледнах първа настрани. Повечето пъти, когато хората кажат, че не искаш да знаеш, имат предвид точно обратното. Това означаваше, че навярно искам да знам. Но на една шепа хора, приемах думите буквално. Долф беше един от тях.
— Добре — казах аз — Да вървим.
Долф ме изчака да измия ръцете си от кръвта и тръгнахме.
18
Не съм много по празното бърборене, но Долф ме накара да изглеждам приказлива. Шофираше надолу по 270-та в тишина, съскането на гумите по пътя и ръмженето на мотора бяха единствените звуци. Или беше изключил полицейското си радио или никой не е извършваше престъпления в Сейнт Луис тази нощ. Бих заложила на изключеното радио. Едно от добрите неща да си детектив на задача е, че не трябва да слушаш радиото през цялото време, защото повечето обаждания не са твой проблем. Ако Долф беше нужен някъде, щяха да му звъннат на пейджъра.
Опитах се да издържа. Опитах се да накарам Долф да проговори пръв, но след петнайсет минути се предадох.
— Къде отиваме?
— Крийв Коюр.
Веждите ми се повдигнаха.
— Там е малко прекалено луксозно за чудовищно убийство.
— Да — каза той.
Изчаках за още, но нямаше повече.
— Е, благодаря, че ме просветли, Долф.
Той ми хвърли поглед, после пак се обърна към пътя.
— Ще бъдем там след няколко минути, Анита.
— Търпението никога не ми е било силна страна, Долф.
Устните му потръпнаха, после се усмихнаха. Най-накрая той се разсмя с рязък, отсечен звук.
— Предполагам, че не.
— Радвам се, че успях да разведря настроението ти — казах аз.
— Винаги си била много забавна, когато не убиваш хора, Анита.
Не знаех какво да отговоря на това. Твърде близо беше до истината, предполагам. Тишината изпълни колата и този път не я наруших. Тази беше спокойна, приятелска тишина, с намек за смях. Долф вече не ми беше ядосан. Можех да понеса малко тишина.
Крийв Коюр беше стар квартал, но не изглеждаше така. Възрастта му си личеше от големите къщи, стоящи насред дълги, широки дворове. Някои от къщите имаха алеи за коли и сгради за прислугата. Няколкото жилищни комплекса, които си бяха намерили място тук-там, невинаги имаха големи дворове, но къщите бяха различни, с басейни и алпинеуми. Нямаше нищо общо с типичните къщи от предградията, нищо толкова западнало.