Олив е една от любимите ми улици. Харесвах микса от бензиностанции, Дънкан Донатс, бижутерийните магазини, представителството на Мерцедес Бенц и музикалния магазин. Крийв Коюр не е, както повечето снобски квартали, във война с простолюдието. Тази част от града беше прегърнала и двете — парите и търговията — и съчетаваше успешно купуването на фини антики и минаването с децата през Drive’In на Mickey-D’s.
Долф зави по един път, притиснат между две бензиностанции. Колата се пързаляше леко, така че ми се искаше да натисна спирачката. Долф не споделяше това желание, така че колата слезе надолу по хълма доста бързо. Е, той беше полицай. Предполагам, че не се притесняваше от глоби за превишена скорост. Минахме бързо между последните жилищни комплекси, които вече заприличаха на истинско предградие. Къщите все още бяха отделни, но дворовете се смалиха и си личеше, че повечето от тях никога не са имали сгради за прислугата. Пътят се изкачи съвсем малко, после се изравни. Долф включи мигача, докато все още бяхме в една плитка долина. На изискан знак пишеше „Селските Хълмове“.
Полицейските коли запушваха улиците наоколо, светлините премигваха в тъмнината. Имаше един куп хора, спирани от униформени полицаи, хора, навлекли леки палта над пижамите си или стоящи в пристегнати халати. Тълпата беше малка. След като излязохме от колата, видях завесите да потрепват в къща от другата страна на улицата. Защо да излизаш навън, когато можеш да надничаш от удобството на собствения си дом?
Долф ме преведе през униформените и през жълтата полицейска лента. Къщата, която беше в центъра на вниманието беше едноетажна, с тухлена ограда, висока като оградите на къщите, около частните затворени имения. Имаше си дори изискана желязна порта, пред закръгления вход, изглеждаща много средиземноморски. С изключение на двора, къщата изглеждаше като типична крайградска ферма. Имаше си каменен път и площад, оградени с каменни саксии, пълни с розови храсти. Светлините от прожекторите, изпълваха заградената градина, карайки всяко цветенце и листче да се сдобива със собствена сянка. Някой беше включил дори и светлините, намиращи се на земята в градината.
— Човек дори не се нуждае от фенерче тук — казах аз.
Долф ме погледна.
— Никога ли не си идвала тук преди?
Погледнах го, но не можах да прочета нищо в очите му. Отново беше сложил полицейския си поглед.
— Не, никога не съм била тук. Трябва ли да съм била?
Долф отвори остъклената врата, без да ми отговори. Мина през входа и аз го последвах. Долф се гордее, че не влияе на хората си, довежда ги и ги пуска сами да си съставят заключения. Но този път беше по-мистериозен от обикновено. Това не ми харесваше.
Дневната беше тясна, но дълга, с телевизор и видео в края й. Стаята беше толкова пълна с ченгета, че имаше място, само колкото да стоиш прав. Всяка сцена на убийство привлича повече внимание, отколкото е нужно. Честно казано, чудех се дали повече доказателства не бяха изгубени в цялото това движение наоколо, отколкото открити от тези работни ръце. Едно убийство може да изгради кариерата на полицая, дори да го премести от униформените при цивилните. Намери Уликата или Доказателството, направи впечатление в подходящият момент и хората ще те забележат. Но имаше и нещо повече от това. Убийството е последното оскърбление, последното лошо нещо, което можеш да причиниш на друго човешко същество. Ченгетата усещат това, може би по-силно от повечето от нас.
Полицаите се разделяха пред Долф, очите им ме следваха. Повечето погледи бяха мъжки и след първия поглед, почти всички се връщаха за пълен оглед. Знаете го погледа. Този, с който проверяват ако лицето и горната част си съответстват, дали и краката са толкова добри, колкото и останалото. Действаше и в обратна посока. Но някой, който започва с краката ми и завършва с лицето ми е загубил всяка скаутска значка, която някога е печелил.
Два къси коридора започваха от дневната под прав ъгъл, трапезарията беше точно насреща. Една отворена врата разкриваше покрити с килим стълби, водещи до добре оформено мазе. Полицаите се движеха нагоре-надолу по стълбите като мравки, с части от доказателства в пластмасови торбички.
Долф ме поведе по единия коридор до друга дневна стая с камина. Беше малка и приличаше на кутийка, но далечната стена беше изцяло тухлена, което правеше помещението да изглежда по-топло и уютно. В ляво, през една отворена врата, се виждаше кухнята. Горната половина от стената беше премахната, отворена като прозорец, така че да можеш да си работиш в кухнята и да продължаваш да си говориш с хората в дневната. Бащината ми къща също има такъв прозорец.