Следващата стая очевидно беше нова. Стените все още имаха този неулегнал вид на ново строителство. Лявата стена се състоеше от прозрачни плъзгащи се врати. Една гореща вана заемаше по-голямата част от пода. Водата все още стоеше на капки по гладката повърхност. Бяха довършили горещата вана преди стените. Приоритети.
Коридорът все още беше покрит с плътните пластмаси, които бяха наслагали, за да могат строителите да стигат до ваната. Там имаше още една голяма баня, не съвсем довършена и една затворена врата в края на коридора. Вратата беше дялана, нова, с цвят на светъл дъб. Беше първата затворена врата, която виждах вътре в къщата. Това беше почти зловещо.
Освен полицаите не бях видяла нищо друго, което да не си беше на мястото в проклетата къща. Изглеждаше като приятна къща на човек от малко над средната класа. Семеен тип къща. Ако се разхождах насред клане, всичко щеше да е наред, но тази дълга подготовка, накара стомаха ми да се стегне и ме изпълни с боязън. Какво се беше случило в тази приятна къща с горещата вана и тухленото огнище? Какво беше това, което се нуждаеше от моя вид експертно мнение? Не исках да знам. Исках да се измъкна, преди да видя някой нов ужас. Бях видяла толкова тела само през тази година, че щяха да ми стигнат до края на живота ми.
Долф сложи ръката си на дръжката на вратата. Аз докоснах рамото му.
— Не са деца, нали? — попитах.
Той ми хвърли поглед през рамо. По принцип не би ми отговорил. Щеше да каже нещо тайнствено от рода на „Ще видиш след минута“. Тази вечер просто каза:
— Не, не са деца.
Поех си дълбоко въздух през носа и го изпуснах бавно между устните си.
— Добре.
Надушвах влажна пластмаса, пресен цимент и под всичко това, кръв. Ароматът на прясно разляна кръв, слаб, точно зад вратата. Защо кръвта имаше такъв аромат? Металически, почти изкуствен. Не беше миризмата сама по себе си. Миризмата не би те разболяла, но тази се усещаше по този начин. Ние всички, в някаква древна част от съзнанието си знаем, че кръвта е главната. Без кръв ще умрем. Ако успеем да източим достатъчно от нея от своите врагове, ще източим и живота им. Има си причина кръвта да се свързва с почти всяка религия на планетата. Тя е най-важното вещество и без значение колко здравомислещ е нашия свят, част от нас все още признава това.
Долф застина, ръката му все още беше на дръжката. Не ме погледна, докато ми казваше:
— Кажи ми какво мислиш за сцената, после ще трябва да те отведа обратно в участъка. Разбираш това.
— Разбирам — казах аз.
— Ако ме лъжеш, Анита, за каквото и да е от това, кажи ми тази вечер. Две тела за два дни, изискват много обяснения.
— Не те лъжа, Долф. — „Или поне не много“, добавих наум.
Той кимна, без да се обръща назад и отвори вратата. Влезе пръв и се обърна, така че да може да вижда лицето ми, когато вляза в стаята.
— Какво има, Долф? — попитах аз.
— Виж сама — каза той.
Всичко, което виждах в началото, беше бледосив килим и бюро с едно голямо огледало пред дясната стена. Група ченгета блокираха гледката към останалата част от стаята. Полицаите отстъпиха настрани, след едно кимване от Долф. Той не сваляше погледа си от мен, от лицето ми. Никога преди не го бях виждала толкова заинтересуван от реакцията ми. Това ме изнерви.
Имаше тяло на пода. Мъж, лежащ по гръб с разтворени ръце, прикован през китките и глезените с ножове. Ножовете бяха с черни дръжки. Лежеше в средата на голям червен кръг. Кръгът е трябвало да бъде голям, така че кръвта да не изтече през него и той да се отвори. Кръвта беше попила в бледия килим, разливайки се по него като червена гибел. Лицето на човека беше обърнато настрани от мен. Всичко, което можех да видя от него беше къса руса коса. Гърдите му бяха голи, покрити с толкова много кръв, че изглеждаше като червена риза. Ножовете го задържаха на място. Не те го бяха убили. Не, това, което го беше убило, беше зеещата дупка, ниско на гърдите му, точно под ребрата. Изглеждаше като оградена с червено пещера, достатъчно голяма, за да плъзнеш и двете си ръце навътре.
— Търсели са сърцето му — казах аз.
Долф ме погледна.
— Разбра това от вратата?
— Права съм, нали?
— Ако щеше да взимаш сърцето му, нямаше ли да го направиш отгоре надолу?
— Ако искаш да оцелее, като при сърдечната хирургия, можеш да разчупиш ребрата и да бръкнеш отдолу по трудния начин. Но те са го искали мъртъв. Ако всичко, от което се интересуваш е сърцето, да минеш под ребрата е по-лесно.
Приближих се към тялото.
Долф пристъпи пред мен, гледайки лицето ми.