Исках да споря, но той беше прав. Циркът беше най-сигурното място, което познавах. Дявол да го вземе, мястото имаше тъмници. Но идеята да спя доброволно там, накара кожата ми да настръхне.
— Но как мога да остана заобиколена от вампири, дори и от приятелски настроени такива?
— Жан-Клод ти предложи леглото си. Преди да откачиш, той ще спи в ковчега си.
— Това казва сега — казах аз.
— Не се безпокоя за целомъдрието ти, Анита. Безпокоя се за това да те опазя жива. И допускам, че не мога да те пазя в безопасност. Аз съм добър. Аз съм най-добрият, който можеш да купиш с пари, но съм само един. Един човек, без значение колко е добър, не е достатъчен.
Това беше плашещо. Едуард допускаше, че това е над възможностите му. Не мислех, че някога ще доживея да го видя. Като се замисля почти не доживях.
— Добре, ще го направя, но за колко време?
— Ти ще се скриеш, а аз ще проверя някои неща. Ако не трябва да те пазя, мога да направя повече.
— Колко дълго?
— Ден, може би два.
— А какво, ако този, който и да е, открие, че съм в Цирка?
— Може да опитат за теб — каза Едуард. Гласът му звучеше много делови, когато го каза.
— И ако го направят?
— Ако ти, половин дузина вампири, и почти толкова много върколаци не могат да се справят със ситуацията, то тогава не мисля, че има значение.
— Успокоителен си като ада.
— Познавам те, Анита. Ако бях малко по-успокояващ, сигурно щеше да откажеш да се криеш.
— Двайсет и четири часа, Едуард, след това искам друг план. Няма да се крия на дъното на дупка и да чакам хора да ме убият.
— Съгласен. Ще те взема, след като дадеш показанията си на ченгетата.
— Откъде взимаш информацията си?
Той се засмя, но беше рязко.
— Ако аз знам къде ще бъдеш, значи и някой друг знае. Може да попиташ приятелите си ченгета дали имат излишна жилетка.
— Имаш предвид бронирана жилетка?
— Няма да боли.
— Да ме уплашиш ли се опитваш?
— Да.
— Добра работа вършиш.
— Благодаря. Не излизай от полицейското управление, преди да дойда и да вляза и да те взема. Избягвай да стоиш на открито, ако можеш.
— Наистина мислиш, че някой друг ще опита да ме похити тази вечер.
— Подготвяме се за най-лошия възможен сценарий отсега нататък, Анита. Без повече случайности. До после.
Затвори, преди да мога да кажа нещо. Стоях там, държаща телефона, уплашена. В цялата паника с Моника и бебето й, почти бях забравила, че някой се опитваше да ме убие. Вероятно не най-доброто нещо за забравяне. Започнах да затварям телефонната слушалка, но вместо това набрах номера на Ричард. Той отговори на второто позвъняване, което значеше, че е бил в очакване. По дяволите.
— Ричард, аз съм.
— Анита, къде си? — гласът му звучеше облекчен, след това предпазлив. — Имам предвид ще се върнеш ли тук тази вечер?
Отговорът беше „не“, но не поради причините, за които той се притесняваше. Казах му какво се е случило, възможно най-кратката версия.
— Чия идея беше да останеш с Жан-Клод? — имаше намек на гняв в гласа му.
— Няма да остана с Жан-Клод. Ще остана в Циркът.
— И каква е разликата?
— Виж, Ричард, прекалено съм уморена, за да споря с теб за това. Едуард го предложи и знаеш, че той харесва Жан-Клод дори по-малко от теб.
— Съмнявам се в това — каза Ричард.
— Ричард, не ти се обадих, за да се караме. Обадих ти се да ти кажа какво става.
— Оценявам обаждането — никога не бях чувала да звучи толкова саркастично. — Искаш ли дрехите си?
— По дяволите, дори не бях помислила за това.
— Ще ги донеса в Циркът.
— Не е нужно да правиш това, Ричард.
— Не ме искаш?
— Не, бих искала да имам нещата си, и не само дрехите, ако ме разбираш.
— Ще донеса всичко.
— Благодаря.
— Ще опаковам и чанта за себе си.
— Мислиш ли, че е добра идея?
— Оставал съм в Циркът преди. Спомни си, бях един от вълците на Жан-Клод.
— Спомням си. Трябва ли да поискаш разрешението на Жан-Клод, преди да се самопоканиш там?
— Ще се обадя първо. Освен ако ти не ме искаш там тази вечер — гласът му беше много тих.
— Ако Жан-Клод е съгласен, и аз съм наред с това. Бих могла да ползвам морална подкрепа.
Той изпусна дъха си, сякаш го беше сдържал.
— Чудесно. Чудесно, ще те видя там.
— Трябва да дам показания на ченгетата за инцидента в „Смъртоносен танц“. Може да отнеме няколко часа, така че не бързай.
— Уплашена си, че Жан-Клод може да ме нарани? — Той затихна за момент. — Или си уплашена, че аз ще го нараня?
Замислих се за това.
— Притеснена за теб.
— Радвам се да го чуя — каза той, и можех да го чуя да се усмихва.
Причината, поради която се тревожех беше, че той не беше убиец. Жан-Клод беше. Ричард можеше да започне битка, но Жан-Клод щеше да я довърши. Не казах нищо от това на глас. Ричард не би го разбрал.