— Ако Николаос знаеше истинската ми възраст, можеше да ме убие, ma petite.
— Да, старата Господарка на града беше истинска кучка. Но тя е мъртва. Защо продължаваш да лъжеш?
— Имаш предвид защо лъжа теб? — попита той.
Кимнах.
— Да, точно това имам предвид.
Той се усмихна.
— Ти си некромант, ma petite. Мислех си, че можеш да разбереш възрастта ми без моя помощ.
Опитах се да разбера нещо по лицето му и не можах.
— Знаеш, че винаги ми е било трудно да те прочета.
— Радвам се, че мога да съм предизвикателство за теб в някакво отношение.
Оставих това така. Той знаеше точно колко голямо предизвикателство е за мен, но за пръв път от много време бях обезпокоена. Да познавам възрастта на вампирите беше един от талантите ми, не беше точна наука, но беше нещо, в което бях добра. Никога не бях бъркала толкова много.
— С един век по-стар, леле, леле.
— Сигурна ли си, че е само един век?
Втренчих се в него. Пуснах силата му да потече по кожата ми, търкулнах усещането от нея през главата си.
— Доста сигурна.
Той се усмихна.
— Не се мръщи толкова, ma petite. Да крия възрастта си е един от талантите ми. Твърдях, че съм сто години по-стар, когато Ашър ми беше компаньон. Това ни даваше свободата да скитаме свободно през земите на други господари.
— Какво те накара да спреш да се представяш за по-стар?
— Ашър се нуждаеше от помощ, а аз не бях достатъчно способен да му помогна — той погледна нагоре към портрета. — Аз… смирих себе си, за да може да получи помощ.
— Защо?
— Църквата имаше теория, че вампирите могат да бъдат излекувани чрез свещени предмети. Те оградиха Ашър със свещени предмети и го оковаха със сребърни вериги. Използваха светена вода върху него, капка по капка, опитвайки се да спасят душата му.
Втренчих се в това красиво, усмихнато лице. Бях ухапана от вампир — господар преди време и трябваше да се пречиствам със светена вода. Усещането беше сякаш прекарваха нагорещено до червено желязо по кожата ми, сякаш цялата кръв в тялото ми беше превърната във врящо олио. Бях повръщала и пищяла и мисълта, че съм много смела не се беше потвърдила от действителността. Това беше само едно ухапване, само за един ден. Това, което усещаш като киселина, да капе върху теб не е един от петте най-добри начина да умреш.
— Какво се случи с момичето, Джулиана?
— Беше изгорена като вещица.
— Къде беше ти?
— Бях взел кораб, за да видя майка си. Тя умираше. Бях на път обратно към тях, когато усетих повика на Ашър. Не успях да стигна навреме. Заклевам се във всичко свещено или несвещено, че опитах. Спасих Ашър, но той никога не ми прости.
— Той не е ли мъртъв?
— Не.
— Колко беше наранен?
— Докато не срещнах Сабин, мислех, че белезите на Ашър са най-страшните, които съм виждал на вампир, който е оцелял.
— Защо си окачил картината, щом толкова те безпокои?
Той въздъхна и ме погледна.
— Ашър ми я изпрати като подарък, за да ме поздрави за това, че съм станал Господар на града. Тримата си бяхме компаньони, почти семейство. Ашър и аз бяхме истински приятели — и двамата господари, с почти еднаква сила, и двамата влюбени в Джулиана. Тя беше предана на него, но и аз се възползвах от благоразположението й.
— Искаш да кажеш, че сте били тройка?
Той кимна.
— Ашър не недоволстваше ли?
— О, не, той не беше доволен. Ако Съветът не го беше забранил, той можеше да дойде заедно с картината и да получи своето отмъщение.
— Да те убие?
Жан-Клод се усмихна.
— Ашър винаги е имал силно чувство за ирония, ma petite. Той е помолил Съвета за твоя живот, не за моя.
Очите ми се разшириха.
— Какво съм му направила пък на него?
— Аз убих неговият човешки слуга, той убива моя. Справедливост.
Втренчих се в красивото лице.
— Съветът е казал не?
— Точно така.
— Имаш ли някакви други стари врагове, които да се навъртат наоколо?
Жан-Клод се усмихна слабо.
— Много, ma petite, но нито един в града за момента.
Погледнах в това усмихнато лице. Не знаех как да го формулирам, затова го казах как да е.
— Ти изглеждаш толкова млад.
— Физически съм си все същия, ma petite.
Поклатих главата си.
— Може би млад не е точната дума. По-скоро наивен.
Той се усмихна.
— По времето, когато тази картина беше нарисувана, ma petite, наивен вече не беше думата, с която би могла да ме опишеш.
— Добре, мисли каквото си искаш.
Погледнах го отново, изучавайки лицето му. Той беше красив, но в очите му имаше нещо, което го нямаше на картината, някаква скръб или ужас. Някакси, нямах дума за това, но изведнъж той беше същия. Вампирите не можеха да се сбръчкват, но няколкото века живот, оставяха своите следи. Дори и да беше само сянка в очите или напрягане около устата.