Обърнах се към Джейсън, който все още седеше на стола.
— Често ли провежда този урок по история?
— Само за теб — каза Джейсън.
— Ти никога ли не задаваш въпроси?
— Аз съм просто домашният му любимец. Никой не отговаря на въпросите на домашния си любимец.
— И това не те притеснява?
Джейсън се усмихна.
— Защо трябва да се притеснявам за картината? Жената е мъртва, така че не бих могъл да я изчукам. Защо да ме интересува?
Усетих Жан-Клод да преминава покрай мен, но не можах да го проследя с очи. Ръката му беше едно замазано петно. Столът изтрака на пода, изсипвайки Джейсън. Кръв протече от устата му.
— Никога повече не говори за нея по този начин.
Джейсън допря горната страна на ръката до устата си и тя се покри с кръв.
— Както кажеш — той облиза кръвта от нея с едно дълго, бавно движение на езика си.
Гледах ту единия, ту другия.
— И двамата сте луди.
— Не сме луди, ma petite, просто не сме хора.
— Това, че си вампир не ти дава правото да се отнасяш така с хората. Ричард не блъска хората.
— Поради което никога няма да успее да задържи глутницата.
— Какво трябва да означава това?
— Дори и да преглътне високия си морал и да убие Маркус, той не е достатъчно ужасяващ, за да стресне останалите. Ще бъде предизвикван отново и отново. Освен, ако не започне да избива хората, сигурно ще умре.
— Избиването на хората наоколо няма да го опази жив — казах аз.
— Но ще помогне. Изтезанията вършат работа, но не съм сигурен дали Ричард би имал желание за това.
— Аз нямам такова желание.
— Но ти покриваш земята с тела, ma petite. Убиването е най-добрата спирачка.
Бях твърде уморена, за да водя този разговор.
— Сега е 4:30 сутринта. Искам да си легна.
Жан-Клод се усмихна.
— Защо, ma petite, обикновено не си толкова нетърпелива.
— Знаеш какво имам предвид — казах аз.
Жан-Клод се плъзна една крачка към мен. Не ме докосна, но застана много близо и ме загледа.
— Знам точно какво имаш предвид, ma petite.
Това накара топлина да плъзне по врата ми. Думите бяха невинни. Той ги направи да звучат интимно, неприлично.
Джейсън изправи стола и стана, облизвайки кръвта в ъгъла на устата си. Не каза нищо, просто ни гледаше като добре тренирано куче, видяло, но не чуло.
Жан-Клод отстъпи крачка назад. Усетих движението му, но не можах да го проследя с очи. Само преди няколко месеца, това щеше да ми изглежда като магия, сякаш просто се беше появил малко по-нататък.
Той протегна ръката си към мен.
— Ела, ma petite. Нека се оттеглим за през деня.
Бях държала ръката му и преди, но защо сега не можех да я хвана, само я гледах, сякаш беше забранения плод, опитването, на който щеше да промени всичко? Той беше почти четиристотингодишен. Лицето на Жан-Клод от преди толкова много години се усмихваше надолу към мен, а сега самият той стоеше пред мен с почти същата усмивка. Ако някога се бях нуждала от доказателство, сега го имах. Беше повалил Джейсън долу на земята като куче, въпреки че не приличаше на такова. И въпреки това беше толкова красив, че ме караше да изпитвам болка в гърдите. Исках да хвана ръката му. Исках да плъзна ръцете си върху червената риза, да изуча овала на голата му плът. Скръстих ръце пред стомаха си и поклатих глава.
Усмивката му се разшири, докато не се показа върха на зъб.
— Държала си ръката ми преди, ma petite. Тази вечер има ли някаква разлика? — гласът му съдържаше лека подигравка.
— Просто ми покажи стаята, Жан-Клод.
Той отпусна ръката до тялото си, но не изглеждаше раздразнен. Ако не друго, изглеждаше доволен, което пък подразни мен.
— Доведи Ричард, когато пристигне, Джейсън, но ме предупреди, преди да е дошъл. Не бих искал да бъда прекъсван.
— Както кажеш — каза Джейсън. Той се ухили самодоволно към нас, към мен и разбираща усмивка се плъзна по лицето му. Дали всички и техните вълци вярваха, че съм спала с Жан-Клод? Разбира се, може би това беше типичен случай, когато дамата протестира твърде много. Може би.
— Просто доведи Ричард в стаята, когато дойде — казах аз — Няма да прекъснеш нищо — гледах към Жан-Клод, докато го казвах.
Той се засмя, така че приятният топъл звук, протече през кожата ми като коприна.
— Дори твоята устойчивост на изкушението изтънява, ma petite.
Свих рамене. Искаше ми се да протестирам, но той щеше да надуши лъжата. Дори посредствен върколак можеше да надуши желанието. Джейсън не беше посредствен. Така че всички в стаята знаеха, че желаех Жан-Клод. И какво от това?
— Не е една от любимите ми думи, Жан-Клод. Вече го знаеш.