Смехът се оттече от лицето му, оставяйки сините му, сини очи да блестят, но не от хумор. Нещо тъмно и сигурно в себе си се показа в очите му.
— Оцелял съм на една гола надежда, ma petite.
Жан-Клод отмести черно-белите завеси, за да открие голите, сиви камъни, от които беше направена стаята. Голям коридор продължаваше дълбоко в лабиринта. Факли блещукаха далеч от електрическото осветление на дневната. Той стоеше там, осветен от пламъците и мекото модерно осветление. Някакъв трик на светлините и сенките потапяше половината му лице в тъмнината и носеше дразнещ блясък в очите му. Или може би това не беше трик на светлината. Може би това просто беше той.
— Отиваме ли, ma petite?
Тръгнах към тази друга тъмнина. Той не се опита да ме докосне, докато преминавах покрай него. Бих му дала червени точки за това, че се удържа, ако не го познавах толкова добре. Той просто оценяваше времето си. Ако ме докоснеше сега, можеше да ме накара да побеснея. По-късно може би нямаше да го направя. Дори и аз не можех да гарантирам, кога настроението ще се оправи.
Жан-Клод мина пред мен. Хвърли ми поглед през рамо.
— В крайна сметка, ma petite, не знаеш пътя към спалнята ми.
— Била съм там един път — казах аз.
— Докато беше в безсъзнание и умираше. Това едва ли се брои — той се плъзна през залата. Вмъкна малко повече полюляване в походката си, подобно на това, което Джейсън ми беше демонстрирал на стълбите, но докато това изглеждаше смешно при върколака, Жан-Клод го направи изпълнено със съблазън.
— Ти просто искаш да ходиш отпред, така че да мога да наблюдавам задника ти.
Той каза, без да се обръща назад.
— Никой не те кара да ме гледаш, ma petite, дори и аз.
И това беше истината. Ужасната истина. Ако в някаква тъмна част на сърцето си не бях привлечена от него още от началото, щях да съм го убила отдавна. Или поне да се опитам. Имах повече легални вампирски убийства от всеки друг ловец на вампири в страната. Не ме наричаха Екзекуторката просто така. А как иначе щях да остана безопасно в дълбините на цирка на прокълнатите с чудовищата, вместо над земята с хората? Защото някъде по линията не бях убила чудовището, което трябваше.
Споменатото чудовище се плъзгаше по коридора пред мен. И все още имаше най-сладкия задник, който съм виждала на мъртвец.
22
Жан-Клод облегна едното си рамо на стената. Вече беше отворил вратата. Покани ме да вляза вътре с едно грациозно движение на ръката си.
Токчетата ми потънаха в дебел, бял килим. Бял тапет с тънки сребърни орнаменти покриваше стените. Имаше бяла врата на лявата стена, близо до леглото. То беше застлано с бели сатенени чаршафи. Дузина черни и бели възглавници бяха подредени в горната му част. Ветрило от черни и бели завеси, висящи от тавана, оформяше частичен балдахин около леглото. Черната лакирана тоалетка и бялата ракла все още седяха в противоположните ъгли. Тапетите и вратата бяха нови. Което ме обезпокои още повече. Познайте кое ме притесни повече.
— Накъде води вратата?
— Към банята — той затвори външната врата и мина покрай мен, за да седне на леглото. В стаята нямаше столове.
— Баня. Тя не беше там последния път — казах аз.
— Не и в сегашната си форма, но си беше тук за съвсем същото нещо.
Той се облегна на лактите си. Движението обтегна плата на ризата му, показвайки цялата плът, колкото позволяваше кройката. Линията от тъмни косми, която започваше ниско на корема му се показваше точно над панталона му.
Стаята започна да се нагорещява. Отворих закопчалките от велкро на бронираната жилетка и я измъкнах през главата си.
— Къде да оставя това?
— Където пожелаеш — каза той. Гласът му беше мек и по-интимен, отколкото подсказваха самите думи.
Заобиколих от далечната страна на леглото, настрани от него и пуснах жилетката върху сатенените чаршафи. Той легна върху чаршафите, черната му коса подчертаваше бледото му лице до перфектност. По-топло, тук със сигурност ставаше по-топло.
— Може ли да се освежа?
— Всичко, което имам е твое, ma petite. Би трябвало да си го разбрала досега.
Приближих се до вратата и я отворих с чувство на успокоение. Затворих зад себе си без наистина да се огледам в банята. Когато го направих, възкликнах възхитена.
Стаята беше дълга и тясна. Имаше двойна мивка и огледала, заобиколени от кръгли бели крушки по края. Мивките бяха от черен мрамор с бели жилки през него. Всеки кран, всеки метален детайл, блестеше в сребърно. Подът беше покрит с черен килим. Ниска стена от сребърни и огледални панели, криеше черна табуретка до черна стена. Друга ниска стена подчертаваше отсрещната страна. Зад нея имаше вана. Три мраморни стъпала водеха до черна вана, достатъчно голяма да побере четирима човека. Крановете бяха сребърни лебеди с разтворени крила. Нямаше начин да вземеш душ, което предпочитах, а и лебедите бяха малко в повече, но всичко останало беше чудесно.