Седнах долу на ръба на студения мрамор. Беше почти пет часът сутринта. Очите ми горяха от липса на сън. Притокът на адреналин, получен след убийството, отдавна беше спаднал. Това, което исках беше утеха, подкрепа, да, секса също беше някъде там, но не беше най-големият ми приоритет. Мислех си за това, че и двамата, и Ричард, и Жан-Клод биха казали, че той никога не е бил най-големият ми приоритет, но това си беше техен проблем. Добре де, беше наш проблем.
Ако в другата стая ме очакваше легнал Ричард, щях веднага да му скоча. Но това не беше Ричард, а и след като дойдеше тук, пак щяхме да сме в леглото на Жан-Клод. Щеше да изглежда доста просташки, ако правехме секс за пръв път в леглото на другото ми гадже. Но не само момчета страдаха от сексуалното напрежение, аз също бях затънала в него.
Беше ли прав Ричард? Дали фактът, че Жан-Клод не беше човек беше единственото нещо, което ме задържаше далеч от леглото му? Не. Или поне не мислех така. А извън леглото на Ричард? Отговорът за съжаление беше да, може би.
Освежих се и не устоях на подтика да проверя как изглеждам. Гримът ми се беше размазал малко, но моливът върху клепачите все още караше големите ми, тъмни очи да контрастират драматично. Ружът ми беше почти изчезнал, а червилото ми отдавна беше в историята. Имах червило в портмонето. В крайна сметка можех да си сложа отново. Но ако сложех сега червило, щях да призная, че ме интересува какво си мисли Жан-Клод за мен. Това беше наистина плашеща мисъл. Не си сложих червило. Върнах се отново в спалнята, както си бях, оставяйки го да си мисли, каквото си иска.
Той лежеше на лакти, наблюдавайки ме, докато минавах през вратата.
— Ma petite, ти си красавица.
Поклатих глава.
— Хубавичка, може би, но не и красавица.
Той накриви главата си на една страна, изпращайки вълни от къдри по рамото си.
— Кой ти е казал, че не си красива?
Облегнах се на вратата.
— Когато бях малко момиченце, баща ми се приближаваше към майка ми, обвиваше ръце около кръста й и казваше „Как е днес най-красивото момиче на света?“. Казваше го поне по един път на ден. Тя се смееше и му казваше да не става глупав, но аз бях съгласна с него. За мен тя беше най-красивата жена на света.
— Тя е била твоя майка. Всички малки момиченца мислят така за майките си.
— Може би, но две години след като тя умря, татко се ожени повторно. Ожени се за Джудит, която беше висока и руса, и синеока и нямаше нищо общо с майка ми. Ако той наистина е вярвал, че тя е най-красивата на земята защо се ожени за някаква норвежка принцеса? Защо не се ожени за някоя дребна и тъмнокоса като майка ми?
— Не знам, ma petite — каза той тихо.
— Джудит има дъщеря няколко години по-малка от мен. След това се роди и Джош, и той също беше рус и синеок като всички тях. Аз изглеждах като малка тъмна грешка на семейните снимки.
— Кожата ти е почти толкова бледа, колкото и моята, ma petite.
— Но имам косата и очите на майка си. Косата ми не е кафява, тя е черна. Веднъж пред мен една жена попита Джудит дали съм осиновена. Джудит отговори, не, че съм от първият брак на мъжа й.
Жан-Клод стана от леглото. Дойде към мен и аз погледнах към пода. Болезнено желаех да бъда успокоявана, да бъда утешена. Ако това беше Ричард, щях да се притисна към него. Но не беше Ричард.
Жан-Клод докосна брадичката ми и повдигна лицето ми, докато не го погледнах в очите.
— Живял съм повече от триста години. През това време идеалът за красота се промени много пъти. Големи гърди, малки, слаби жени, заоблени, високи, ниски, всичко това беше върха на красотата в различните времена. Но през цялото това време, ma petite, никога не съм желал някоя жена, така както желая теб — той се притисна към мен и аз не можах да се дръпна настрани. Устните му докоснаха моите в нежна целувка.
Той направи тази последна стъпка, с която притисна телата ни едно в друго и аз посегнах да го спра, но всичко, което успях да докосна беше голата му кожа. Докоснах с пръсти хлъзгавата кожа на кръстовидният му белег от изгаряне. Преместих ръката си и усетих сърцето му да бие под дланта ми. Не беше особено подобрение.
Той си пое дъх и прошепна в устата ми:
— Кажи ми не, ma petite и аз ще спра.
Трябваше да преглътна два пъти, преди да мога да проговоря.
— Не.
Жан-Клод отстъпи назад. Легна отново на леглото, както го беше направил и по-рано, подпрян на лактите си, краката му от коленете надолу висяха от леглото. Той ме гледаше, мисля, че ме предизвикваше да се присъединя към него.