Не бях толкова глупава. Имаше някаква тъмна част от мен, която беше съблазнена от идеята. Понякога страстта беше по-нелогична от любовта, но беше по-лесно да я победиш.
— Поиграх си на смъртен за теб тези няколко месеца. През март, когато държеше голото ми тяло, когато подели кръвта си с мен, мислех, че това ще е повратната точка за нас. Че ще се отдадеш на желанието си и ще споделиш чувствата си с мен.
Изгаряща червенина плъзна по лицето ми. Нямах добро извинение за това, че любовната игра беше излязла от контрол. Слаба съм, осъдете ме.
— Дадох ти кръвта си, защото умираше. В друг случай нямаше да го направя. Знаеш това.
Той се втренчи в мен. Не беше нещо от вампирските трикове, това, което ме накара да искам да погледна настрани. Беше суровата честност, която не бях виждала по лицето му никога преди.
— Сега знам това, ma petite. Когато се върнахме от Брансън, ти се хвърли в ръцете на Ричард така, сякаш той беше спасително въже. Продължихме да се срещаме, но ти се изплъзваше. Почувствах го, но не знаех как да го спра.
Той седна на леглото и стисна ръцете си в скута. Израз на безсилие и объркване премина през лицето му.
— Никога досега жена не ме е отхвърляла, ma petite.
Аз се засмях.
— О, егото ти не е никак голямо.
— Това не е его, ma petite, това е истината.
Облегнах се на вратата и помислих над това.
— За почти триста години нито една жена не ти е казвала не?
— Трудно ти е да ми повярваш ли?
— Щом аз мога да го направя, значи и те са можели.
Той поклати глава.
— Не можеш да оцениш колко е голяма силата на волята ти, ma petite. Впечатляваща е. Нямаш си и идея колко е впечатляваща.
— Ако бях паднала в ръцете ти още първият път, когато се срещнахме или дори в дузината пъти след това, ти щеше да си легнеш с мен, да пиеш от кръвта ми и да ме изхвърлиш.
Наблюдавах как истината в моите думи изпълва лицето му. Не бях разбрала досега колко много контрол използва, за да не позволява емоциите да се изпишат на лицето му, как тази липса на реакция го беше направила да ми изглежда по-чужд, отколкото беше.
— Ти си права — каза той. — Ако се беше кикотила и любезничила с мен, нямаше и да те погледна втори път. Частичният ти имунитет към моите сили беше първото, което ме привлече в теб. Но инатът ти беше това, което ме заинтригува. Твоето категорично отказване от мен.
— Било е предизвикателно.
— Да.
Втренчих се в неочаквано откритото му лице. За първи път си мислех, че мога да видя истината в очите му.
— Добре, че ти устоях. Не ми харесва да ме използват и да ме захвърлят настрани.
— В началото ти беше само предизвикателство, нещо, което трябваше да бъде покорено. После бях заинтригуван от растящите ти сили. Видях възможността да подсиля собствената си позиция чрез теб, ако се беше присъединила към мен.
Нещо като болка премина през лицето му и ми се прииска да го попитам дали беше истинска. Дали нещо от това, което ми разказваше беше истинско или беше още някоя игра. Вярвах на Жан-Клод, че ще направи каквото трябва, за да остане жив. Не вярвах, че ще каже истината, дори да седеше на купчина библии.
— Спасявах задника ти няколко пъти. Аз съм твоя деклариран човешки слуга. Какво повече би могъл да искаш?
— Теб, ma petite — той се изправи, но не се приближи. — Вече не е предизвикателството или обещанието за сила това, което ме кара да те преследвам.
Пулсът внезапно започна да тупти в гърлото ми, а той не беше направил нищо.
— Обичам те, Анита.
Втренчих се в него, очите ми започнаха да се разширяват. Отворих устата си, после я затворих. Не му вярвах. Той лъжеше толкова лесно, толкова добре. Той беше майстор на манипулациите. Как можех да му повярвам сега?
— Какво искаш да ти кажа?
Той поклати глава и лицето му възвърна нормалният си вид. Тази красива перфектност, която при него минаваше за нормално. Но сега знаех, че това беше маска, която криеше по-дълбоки емоции.
— Как направи това?
— След няколко столетия, в които си бил принуден лицето ти да изразява любезно, неразгадаемо изражение губиш навика за нещо друго. Неведнъж оцеляването ми е зависело от изражението ми. Иска ми се да можеш да оцениш колко ми струваше тази малка демонстрация на човечност.
— Какво искаш да ти кажа, Жан-Клод?
— Ти ме обичаш поне малко, в това съм сигурен.
Свих рамене.
— Може би, но малко не е достатъчно.
— Обичаш доста Ричард, нали?
Срещнах очите му и поисках да го излъжа, да предпазя чувствата му, но този вид лъжа щеше да го нарани повече от истината.
— Да.
— И въпреки това, все още не си направила своя избор. Все още не си ми казала, че ще се отправите към брачното блаженство. И защо така?