Празната торба нямаше да му е излишна, но не виждаше начин да я вземе, без да направи сцена.
— Мога ли да ви помогна? — попита собственичката.
Той й зададе няколко въпроса за цените и сроковете за получаване, докато внимателно наблюдаваше как жената прехвърли прането на Шейлър в синя торба, залепи към нея стикера от поръчката, после забоде още един етикет с друг стикер и я хвърли на горния рафт зад себе си, при още десетина подобни.
— Не знам дали чухте — каза тя през рамо, — но в момента сме малко претоварени. Една от пералните ни се повреди.
— Няма проблеми — отвърна той. — Благодаря ви за отзивчивостта.
Докато излизаше, набързо огледа охранителната система на помещението.
Беше сложна — но не и нещо, с което нямаше да успее да се справи.
12.
Уолт се срещна с Фиона пред магазина за голф принадлежности. Щом влезе в колата, тя незабавно усили климатика.
— По дяволите, много е горещо навън — оплака се тя. Натисна няколко копчета на гърба на фотоапарата и го подаде на Уолт, който внимателно го пое.
На малкото екранче видя снимка на Анди Бартоломю, самопровъзгласил се за лидер на „Право на глас“.
— Това къде е, на открития лифт ли?
— Да, Ривър Рън. Натискай ей това копче, за да разгледаш следващите снимки.
Наведе се към него да му покаже и той видимо се напрегна. Точно в този момент не можеше да понася каквато и да било близост с жена. Дори седалката помежду им в широкия джип не успя да попречи на усещането, че се е настанила в скута му. Изненадана от реакцията му, тя го изгледа изпод вежди, но се върна на мястото си. Уолт прехвърли на следващия кадър.
Това, което на предишната снимка изглеждаше като петънце, се оказа мъжко рамо. Освен това откритият в далечината лифт тук се виждаше доста по-ясно. „Сън Вали Кампъни“ стопанисваше открития лифт за летни разходки в планината. На снимката Бартоломю и мъжът до него чакаха на опашка да се качат.
На третата снимка ахна:
— Това е Дик О’Брайън.
— И Томи каза така.
Подразни се, че нарича Брандън с малкото му име, и едва се стърпя да не я поправи.
— Какво, по дяволите, прави шефът на охраната на Кътър с лидера на „Право на глас“?
— Същото попита и Томи.
— Не ми пука за Том Брандън, разбра ли? — Думите се изплъзнаха от устата му, без да усети.
Фиона изненадано го погледна.
— Извинявай… аз… — Той посочи към фотоапарата, за да избегне погледа й.
— Какво видя? — попита тя.
Помогна му да увеличи изображението и на следващите няколко снимки, направени една след друга в интервал от няколко минути, стана ясно, че Бартоломю и О’Брайън са се качили заедно на лифта.
— По дяволите! — измърмори Уолт.
— Шерифе?
— Единствената причина да се качиш на лифта за двайсетминутна разходка, и то в компанията на човек като Бартоломю, е да не искаш някой да подслуша разговора — обясни той.
— Заплашил го е — предположи тя. — Томи каза, че така е станало. Едрият мъж е казал на по-младия, че ако му създаде грижи около конференцията, ще му стъжни живота.
— Работата е там — рече Уолт, — че това отнема около трийсет секунди. Защо им е бил нужен този сложен сценарий с лифта? Цялата тази дълга разходка, ако е искал единствено да го сплаши?
— Какво смяташ да правиш?
— Да разбера причината.
Двайсет минути по-късно Уолт и Бартоломю седяха в патрулната кола на Брандън, паркирана на бензиностанцията срещу работническите общежития, на няколкостотин метра от протеста на „Право на глас“.
Шерифът се представи и стисна ръката на Бартоломю — дребен мъж с интелигентно излъчване, въпреки размъкнатия му външен вид. Подчерта, че разговорът им е неофициален и не е длъжен да сътрудничи.
— Ясно.
— Чух, че сте се наслаждавали на пейзажа отвисоко тази сутрин — каза Уолт.
Бартоломю се намръщи.
— Градът е малък. Чух също, че Дик О’Брайън ви е придружил по време на разходката.
Анди впери поглед в тавана и изпусна дълга въздишка.
— Харесвам Дик О’Брайън. С него работим заедно за конференцията вече четири години. Не искам да отправям обвинение към приятел без оплакване, с което да го докажа.
— Нямам оплаквания — каза мъжът.
Уолт се изкушаваше да приключи нещата дотам — бе изпълнил дълга си.