Нямаше никакво желание да се забърква в това. Но точно в този момент вратата на асансьора се отвори и му даде възможност да реагира. Пияният глупак се развика:
— Ей, ти! Върни се тук! Не съм свършил с теб! — Изглеждаше около шейсетгодишен, със запазена за възрастта си фигура.
Тревалян предпазливо тръгна към нея. Чантичката й се удряше в хълбока й. Сграбчи я за лакътя с потната си ръка, завъртя я на високите й токчета и я бутна в асансьора.
Потеглиха нагоре. Очите й сияеха от благодарност.
— Надявам се, че това не беше съпругът ти — каза той.
Тя вдигна лявата си ръка — нямаше пръстен.
Асансьорът спря на третия етаж. Той се дръпна встрани, за да й направи път, и излезе след нея. Жената отвори уста да му благодари, но той я прекъсна:
— Всичко е наред.
Вратите на асансьора се затвориха и двамата тръгнаха в противоположни посоки.
От стълбището долетя ядосаният глас на мъжа, сипещ ругатни.
Певицата отново се обърна към него:
— Скрий ме, моля те! Само за минутка.
Тревалян никога не се забъркваше с жена по време на работа.
— Пет минути — отвърна, хвана я за лакътя и я поведе надолу по коридора.
Вървяха бързо. Гласът на мъжа зад тях се чуваше все по-ясно и те ускориха крачка. Жената спря и му подаде чантата си. Събу високите си обувки, грабна ги в ръка, запретна роклята си и се затича. При вида на чантичката си в ръцете му избухна в нервен смях.
Добраха се до стаята на Майснер и спуснаха резето на вратата.
— Знаеш къде е телефонът — каза той, взе си чисти дрехи от шкафа и посочи потната си тениска. — Ще си взема душ, нямам намерение да излизам гол от банята и да те нападам. Сигурен съм, че има къде да отидеш.
— А ако остана? — попита тя дрезгаво. Дантеленият й сутиен се подаваше от широкото деколте на роклята й. — Какво ще кажеш за десет минути вместо пет?
— Ще излизам. — След малко той самият щеше да се облече целият в черно. Този цвят никога не излизаше от мода и едва ли някой щеше да се усъмни.
Петнайсет минути по-късно излезе от банята и я намери седнала на бюрото, с освежено червило и отворена бутилка алкохол от минибара. Пиеше от чаша за кафе.
— Сигурно излиза много скъпо. Съжалявам, но имах нужда — каза тя и кимна към бутилката.
— Обади ли се на някого? — попита я той.
— Не съм.
— Защото…?
Тя вдигна рамене.
— Положението е деликатно. Не е редно да влизам в конфликт с гост на хотела. Но и не смятам, че е редно да търпя подобни глупости. Ако намеся охраната — точно пък през този уикенд от всички възможни — ще стане по-зле, отколкото беше… е… както и да е.
— Причиняваше ти болка.
— Голям задник е! Но през уикенд като този тук е пълно с такива.
— Съжалявам — каза той, — но не можеш да останеш.
— Разбирам. — Жената стана, оправи си деколтето и нахлузи обувките. — Дължа ти едно питие.
— Да го оставим за друг път, а?
— Съмнявам се да има друг път. Ще ме изпратиш ли? — попита го.
— Мога да сляза с теб до фоайето.
— И така става. — Тя протегна ръка. — Лили.
— Питър — измърмори той малкото име на Майснер.
Стигнаха до фоайето без произшествия.
— Предложението ми за питие си остава — каза тя, докато се оглеждаше тревожно. Обърна се към него, но видя само гърба му по коридора към асансьора.
14.
Малко преди полунощ Уолт влезе в сградата на летище Фрийдмън Мемориал, все още замаян от кратката си среща с Дик О’Брайън.
Дик щеше да присъства на десерта в ресторант „Трейл Крийк Кабин“ — където комисар от Федералната комисия по комуникациите трябваше да изнесе неофициална беседа пред четиридесет и пет души, успели да се снабдят с билети — и предложи на шерифа да се срещнат при паметника на Хемингуей.
Мястото се намираше на около километър от ресторанта и дотам се стигаше по добре отъпкана планинска пътека. С фенерче в ръка, Уолт успя да намери пътя до бюста на Хемингуей, а известният писател стана свидетел на разговора им.
О’Брайън зае отбранителна позиция още на старта. Огънчето на цигарата му проблясваше като светулка в тъмнината.
— Е? — каза той. — Чувам, че си говорил с Бартоломю. Можеше да ми съобщиш, че си го сложил под наблюдение.