— Кой е луд да забрави нещо такова? Не е ли така? Ти нямаше ли да се върнеш да ги потърсиш? Аз бих!
Флеминг прибра всичко обратно в раницата. На едната от презрамките забеляза крайчето на парче бял ластик.
— Тук може да е имало етикет с името — каза той.
— Може да е бил откъснат преди години.
Уолт огледа разхвърляната стая и мръсния под.
— Моля те, направи ми услуга. Накарай твоите хора да разчистят тук и да съберат всички паднали етикети с лични данни.
— Готово. Ще ги сверим със списъка на пътниците.
Уолт довърши описа на багажа.
— Слушай, Пийт, би ли ми оставил чантата за уикенда? После ще я изпратиш обратно в Солт Лейк — помоли го той. Знаеше, че в Транспортна безопасност стриктно следяха за правилата. — Искам да изпратя някои от нещата в лабораторията в Нампа. Ако им се плати, ще работят и през почивните дни.
— Отпечатъци — замислено каза Пийт. — Мислиш ли?
— Не е изключено.
— Ще измисля нещо. Просто няма да я изпратя със сутрешния полет. Стават и такива работи — ухили се той. Затвори ципа на раницата и му я подаде. — Трябва да ми я върнеш в понеделник. Преди седем.
Уолт му благодари. Може и да грешеше, но свързваше непотърсената чанта с убиеца. Съдържанието предполагаше готовност за нараняване. Ако човекът нямаше нищо против да си причини такова нещо, значи някой му плащаше, и то добре.
А щом очакваше толкова сериозна телесна травма за себе си, какво ли точно бе планирал за Лиз Шейлър?
Събота, 1:00 ч.
1.
Около един след полунощ, когато баровете започнаха да затварят, притихналият град отново се оживи за кратко. Главната улица се изпълни с автомобили, а по тротоарите се тълпяха пийнали гуляйджии. Млада жена се наведе над канавката и изпразни стомаха си.
По това време градската полиция обикновено дебнеше за превишена скорост и безотговорно шофиране. Тревалян имаше на разположение точно половин час. До 1:30 градът щеше да е потънал в сън и при сигнал за обир ченгетата щяха да реагират мигновено.
Отне му седем минути да изкърти ключалката от задната врата на химическото чистене. Алармената система започна равномерно да пиука — в рамките на трийсет секунди трябваше да въведе кода. Имаше готов план, в случай че не успее да я обезвреди навреме, но започна да брои. Пет секунди. Намери панела на алармената система и набра последните четири цифри от телефонния им номер. Десет секунди… пиукането продължаваше.
Прекоси помещението и се озова до касовия апарат. Петнайсет секунди… Прокара ръка около него и намери ключето. Предвидливо си бе сложил ръкавици.
Двайсет секунди…
Отвори касовия апарат и повдигна празната табличка. Разрови купчина касови бележки. Готово! В дъното на чекмеджето намери малко ламинирано картонче с написан на ръка номер — 4376.
Двайсет и пет… двайсет и шест…
Хукна обратно към панела на алармената система до задната врата.
Двайсет и осем… двайсет и девет…
Бързо набра цифрите 4-3-7-6.
Пиукането спря. Червената мигаща лампичка изгасна. Заключи вратата отвътре. Носеше фенерче с цветно тиксо върху стъклото, за да омекоти ярката светлина. Набързо огледа помещението — нямаше датчици за движение. Отново активира алармата — търговски обект без включена алармена система щеше да събуди сериозни подозрения. Познатият сигнал пиука в продължение на трийсет секунди и замлъкна — системата работеше.
Трябваше да претърси около шейсет еднакви сини торби с пране. Само една от тях беше на Шейлър. Поглеждаше етикетите и ги отместваше настрана.
На улицата отвън фучаха автомобили. Група шумни хлапета преминаха покрай прозореца на фасадата. Тревалян носеше маска, но я повдигна, за да вижда по-добре. Старателно прехвърляше торбите една след друга и десетина минути по-късно откри тази на Шейлър.
Захапа фенерчето между зъбите си и я отвори. Измъкна отвътре сутиен, два чифта бикини и — светия Граал! — едно спортно горнище. Подуши го просто за да е сигурен — миришеше на пот. Натъпка находките си в торбичка, преметна я през рамо и дръпна връвта на синия чувал. Точно когато я завързваше, задната врата се отвори с трясък. Алармената система започна с пиукане да отброява трийсетте секунди.
Тревалян спусна маската върху лицето си. Полиция? Двама души нахълтаха през вратата. Видя очертанията им на светлината от уличната лампа — бяха прекалено дребни за възрастни. Две най-обикновени хлапета. Реши да ги сплаши.