Задачата му се състоеше в това да хване котката на съседите — палав разбойник, който редовно ровеше в розовите храсти на майка му и мяучеше по цели нощи. Чипърс — както наричаха въпросния котарак — беше станал легенда в дома им и честа тема за разговор по време на вечеря.
— Чипърс? — бе попитал Уолт тогава, опитвайки да изясни какво се иска от него.
— Чипърс е ключът към нашата тайна мисия — каза баща му. — Хвани го, сложи го в клетката в багажника и ме чакай при колата.
За Уолт обаянието на цялото приключение се засили, когато видя баща си да размахва под носа му истинско оръжие — барабанен револвер с шест патрона и дълга цев. Говореха си в мазето, само двамата. Сивият барабанлия бе увит във влажен парцал, от който се носеше миризма на оръжейна смазка. Баща му го зареди, а след това го изпразни, като грижливо го огледа от всички страни.
— За какво ни е? — попита Уолт.
— За упражнения в стрелба по мишена.
— Ще ми дадеш ли да стрелям?
— Ако си послушен и ако доведеш Чипърс в колата, както ти казах.
— Но защо точно Чипърс?
— Той е ловец, нали?
Така си беше. Чипърс непрекъснато мъкнеше по някоя убита мишка или къртица пред задната им врата.
Със заклещена между коленете си бира, баща му запали колата и потеглиха. Малкият „Форд Пинто“ дрънчеше и оставяше след себе си пушилка от изгорели газове. Пътуваха с отворени прозорци. Чипърс отчаяно стенеше от багажника.
— Каква точно е мисията? — попита Уолт, докато криволичеха по планинския път.
— Добрият войник никога не задава въпроси на своя командващ офицер. Освен това държи устата си затворена след края на мисията. Ясно ли е, войнико?
— Да, сър.
— Това е добре, защото мисията е строго секретна и никак няма да ми е приятно да бъдеш разжалван и лишен от възможност да участваш в по-нататъшни мисии.
— Не, сър. Няма да го допусна.
— Кой е най-важният дълг на войника?
— Да служи на Бог и Родината — отвърна момчето.
— Дяволски си прав! Ти си добро хлапе, знаеш го, нали?
— Да изпълнява заповеди и да не оспорва решенията на командира си. — Уолт се опита да си спомни всичко, което бе чувал от баща си за военната служба.
— Точно за това говорим!
— Смело да поема рискове, от които другите се страхуват — добави детето.
Баща му се засмя, отпи от бирата и я намести обратно между коленете си.
— Последното съм си го измислил, но точно за това става въпрос, синко. Дяволски си прав! — Той погледна към Уолт, усмихна му се — а баща му никога не се усмихваше — и отново се втренчи в пътя. — Запомнил си всяка глупо… дума, която съм казал.
— Старая се — гордо отвърна Уолт.
— Добро хлапе си. Казвал ли съм ти го?
— Да, сър. Преди около минута.
Баща му отново се ухили.
— И двамата трябва да сме наясно, че мисията е строго секретна. Никой — дори брат ти — не бива да разбере за нея. Ясно ли е?
— Да, сър! — Мисълта, че той знае нещо, за което Боби дори не подозираше, едва се побираше в главата му. Не можеше да си намери място от радост на предната седалка — откакто стана на девет, вече не се возеше отзад. Баща му го помоли да му подаде втора бира от хладилника и той се подчини. Задача, която изискваше да разкопчае колана си по време на движение. Никога не бе правил и това. Щеше да запомни този ден. Точно когато се пресягаше за бирата, забеляза на задната седалка изцапана с мазни петна кърпа. Зачуди се дали да попита какво има в нея, но реши да си трае.
Пълзяха нагоре по тесния, криволичещ и опасно стръмен — почти отвесен — път към билото на Трейл Крийк. Нямаше предпазен парапет, само отъпкана пръст и чакъл на ръба на тристаметрова пропаст. По отвесните скали от другата им страна се процеждаше вода, която струеше на кални бразди върху настилката.
Баща му шофираше безразсъдно. Колата подскачаше и поднасяше в калта. На няколко пъти Уолт си помисли, че ще се преобърнат в пропастта. Кокалчетата на пръстите му побеляха от стискане, гледаше напред, без да помръдне и без да оспорва решенията на командващия офицер дори в моментите, когато баща му губеше контрол над колата, жонглирайки с бирата си.
— Шибана гадост! — измърмори баща му и момчето усети вмирисания му на бира дъх.
Зачуди се дали става въпрос за пътя или пък за друго. Понечи да го попита, но настроението на баща му рязко се бе променило, както често се случваше. Мърмореше под носа си и си говореше сам, зареял поглед в планината, вместо в пътя пред себе си. През цялото време Уолт стискаше дръжката на вратата, готов да скочи.