Стигнаха билото, където калният път се разширяваше и пресичаше широка, равна, сиво-зелена степ, покрита с цъфнали храсти, див чай и разпилени от вятъра топки бодили. На изток се издигаха назъбените върхове на планината Пайъниър и голите склонове на Уайт Клаудс. Завиха вдясно след табела с надпис „Дяволският стълб“. Името се запечата в съзнанието на Уолт и щеше да го преследва цял живот.
След третата бира вече бяха пристигнали в местността Безименното езеро. Дяволският стълб представляваше потискащо чудовище от сив гранит, с препаска от речни камъни в основата му — излизаше от езерото и се забиваше в небето. Дори в края на юли върхът му бе покрит с калпак от лед и сняг.
Колата рязко спря върху чакълестата настилка и баща му тежко се измъкна иззад волана, стиснал дръжката на вратата, за да запази равновесие. Беше хладно въпреки силното слънце и Уолт нахлузи пуловера си, метнат на задната седалка.
— Дай клетката — нареди баща му, докато пикаеше на две крачки от колата. Закопча панталона, вдигна длан над очите си и набързо огледа планината и пътя, по който бяха дошли. Носеше пистолета на колана си, в кожен кобур с някакъв надпис. Измъкна от задната седалка мазната кърпа, разви я, извади оттам 12-калиброва ловджийска надцевка и я стисна под лявата си мишница. Слънчевите лъчи проблясваха по полирания метал.
Уолт вече разбираше какво е намислил неговият старец и защо го бе заклел да пази тайна. Знаеше също, че не бива да му противоречи, когато е пил, затова с треперещи ръце и омекнали колене измъкна клетката от колата.
— Тате… — проплака той, нарушавайки правилата.
— Млъквай! — отсече баща му. — Такъв е законът на природата. Това, сине, се нарича справедливо правосъдие. Молиш някого един милион пъти да разкара шибаната си котка от имота ти… а после вземаш нещата в свои ръце. Запомни го!
През годините се оказа, че го е запомнил чудесно.
Ала Уолт беше този, който залови Чипърс, а не баща му. Със собствените си ръце го напъха в клетката и дори място не можеше да си намери от радост в очакване на това…
— Освободи затворника — нареди баща му.
Момчето поклати глава, преглъщайки сълзите си.
— Направи го!
— Не може ли просто да го оставим да избяга?
— Точно това правиш.
— Ами… пушката?
— Освободи затворника — повтори той.
Уолт се поколеба, сълзите вече капеха по бузите му.
— Отваряй шибаната клетка! — Баща му кресна толкова силно, че ехото запрати думите му в планината.
Детето отвори клетката и зашеметеният Чипърс изскочи отвътре. Приземи се върху чакъла и започна да обикаля, душейки бясно наоколо. Уолт тихо подсмърчаше. Котаракът уплашено се понесе към близката борова горичка.
Баща му хукна след него и потъна между дърветата. Момчето се обърна към езерото и впери поглед в спокойната, гладка повърхност. Запуши плътно и двете си уши и коленичи на земята с обляно в сълзи лице.
Изстрелите разтърсиха свитото му на топка тяло от глава до пети. Подухна вятър и накъдри равната повърхност на езерото.
Изминаха обратния път в потискаща тишина; баща му само го поглеждаше, без да обели и дума. От време на време се ухилваше и избухваше в дрезгав кикот. Уолт го мразеше до дъното на душата си. Никога не бе изпитвал толкова силно, диво и ужасно чувство. Идеше му да грабне пушката, да я насочи към него и го застреля на място. Не го интересуваше дали самият той щеше да умре, ако неуправляемата кола се преметнеше в дълбоката пропаст.
Цели две години след това майка му се опитваше да ги помири, без да има представа какво се бе случило помежду им. Една вечер спомена, че отдавна не е виждала Чипърс; двамата с баща му само се спогледаха мрачно и това беше всичко. Той идваше и си отиваше, като рядко се задържаше вкъщи през седмицата, а по-късно започна да не се прибира дори за уикендите, което не тревожеше Уолт ни най-малко. Двамата с брат му — Боби, поеха задълженията му и свикнаха да изхвърлят боклука, да поправят уплътненията на покрива преди зимата, и да ринат снега от алеята пред къщата. Баща му се появяваше отнякъде като безполезен натрапник и също тъй бързо изчезваше в неизвестното.
Един ден Уолт внезапно реши да наруши мълчанието помежду им. Изчака баща си да се качи в колата, преди той да изчезне отново за няколко месеца. Почука по страничния прозорец. Джери го смъкна надолу и зачака, вперил поглед пред себе си.