4.
Пред входа на ветеринарната клиника Уолт завари набързо паркираната патрулна кола на полицейското управление в Кечъм с проблясваща в червено, бяло и синьо лампа. На шофьорското място седеше цивилен полицай и говореше по телефона на отворена врата.
Шерифът паркира черокито и го уведоми, че поема случая. Малко след него пристигна Брандън — двамата избягваха да се гледат в очите. Пикапът на Марк Ейкър спря до тях и — за голяма изненада на Уолт — субаруто на Фиона също.
Ейкър слезе от колата си и изтича към сградата. Брандън го последва, а Фиона започна да приготвя фотоапарата си. Носеше нещо като долнище на пижама, яке без ръкави върху бледорозова тениска и сини маратонки.
— Бях в семейното хотелче на Енгъл нагоре по хълма и чух сирената — обясни тя.
— Ако си тук като част от моя екип — каза той, — можеш да влезеш. Но ако идваш като репортер от вестника, ще те помоля да се отдръпнеш.
— Разбрах. С теб съм — отвърна тя.
Двамата влязоха при останалите в кабинета на Ейкър. Уолт се огледа и забеляза, че стъклената витрина на шкафа е счупена, а катинарът на хладилника — разбит.
— Лекарства ли са взели? — попита той.
— Знаели са много добре какво търсят. — Марк нахлузи чифт латексови ръкавици и огледа разбития шкаф.
Фиона се дръпна встрани и започна да снима.
Ейкър надникна през прозореца.
— По дяволите! — изкрещя той и хукна навън.
Уолт го последва през двора. Ветеринарят влезе в обора и включи част от външното осветление.
Няколко дузини животни мигаха уплашено насреща им, скупчени в тъмното.
— Пуснали са ги всичките навън! — извика Марк.
Уолт влезе тичешком след него в обора. Клетките зееха празни, с отворени врати.
Ейкър бълваше ругатни и крачеше напред-назад.
— Повечето от тези животни са болни.
— Имаш ли представа колко са? — попита го шерифът.
Ветеринарят поклати глава и го погледна тревожно.
— Всяко от тях има нужда от мен — измърмори той. Отвори съседната врата, която водеше към по-малък двор. — Господи!… Тук бяха кучетата, които обучавам… Не мога да повярвам! Кой би направил такова нещо?
Уолт се сети кой може да е.
— Брандън! — извика той. Помощник-шерифът дойде на бегом, задъхан. — Когато проследи Бартоломю, разбра ли случайно къде е отседнал?
5.
Уолт отвори страничния прозорец на колата и вдиша прохладния въздух. Присъствието на Том Брандън на половин метър до него го изгаряше отвътре. Влязоха в Кечъм.
— Тя там ли е? Беше ли с теб, когато получи повикването по радиото?
— Мисля, че трябва да си изясниш тези неща с нея — отвърна Брандън.
— В този момент питам теб дали жена ми беше в караваната ти, когато получи обаждането. — Уолт зачака Том да каже нещо. — След като спиш с жена ми, смятам, че ми дължиш поне този отговор.
— Да, там е — процеди помощникът му и извърна глава.
Уолт стисна волана.
— От колко време?
— Шерифе…
— Месец? Шест месеца? Колко?
— Завий вдясно — инструктира го Брандън. Водеше го по задните улички на квартала Трейл Крийк към луксозна жилищна кооперация, до която бяха проследили Бартоломю заедно с Фиона.
— Нямах представа, че тази сграда съществува.
— Съвсем отскоро е — рече Брандън.
Уолт го изгледа. Дали имаше предвид кооперацията или връзката си с Гейл? Не каза нищо — и без това вече бе отишъл твърде далеч. Но този човек чукаше жена му и си го заслужаваше.
Всички апартаменти му изглеждаха напълно еднакви.
След четвъртото позвъняване отвътре се чуха стъпки. Двамата с Брандън показаха значките си пред шпионката. Бартоломю отвори вратата, сънен и рошав.
— Няколко въпроса — каза Уолт.
— Говорете с адвоката ми — изръмжа мъжът и се почеса между краката през боксерките си. — Ще ви дам номера му. — Преди шерифът да успее да реагира, вратата хлопна под носа му. Малко по-късно отново се отвори и Бартоломю се появи с телефон в ръка и пооправена набързо прическа. — Не отговаря — каза и остави слушалката на малка масичка в антрето. — Защо не го оставим за сутринта?
— Може да свършим това и в Хейли, ако предпочиташ. Като казвам Хейли, имам предвид да дойдеш с нас.
— Защото…?
— Защото някой е влязъл с взлом в местната ветеринарна лечебница и е пуснал животните на свобода. Да ти звучи познато?