— Добре. Ако се сетите за нещо, обадете ми се. От рецепцията знаят как да ме открият.
— Предайте извиненията ми на мис Кънингам.
— Разликата е в това, че вие имате избор дали да се намесите или не. Ала Лили ще трябва пак да се качи на сцената, докато онзи мръсник си седи спокойно в публиката — твърдо каза Паркър.
— Ще се опитам да си спомня — отвърна Тревалян, обърна се и забърза нагоре по стълбите. Дали щеше да му остане време за сън?
За кратко бе допуснал да отклони вниманието си — рядко допускаше такава грешка. Трябваше да направи замяната — и по възможност веднага, докато още не бе съмнало.
7.
Точно в 5:41 започваше официално сутрешният сумрак — военноморски термин, отнасящ се до момента, в който ясно се открояваше линията на хоризонта. Тревалян обаче нямаше никакво намерение да бъде забелязван от когото и да било, докато прави размяната. Затова два часа след срещата си с Паркър и час преди въпросния сутрешен сумрак той вече се измъкваше през задния вход на хотела, преобразен като Рейф Наглър. В ръка държеше ремъците на немската овчарка Тоуи — неговото куче водач.
Предстоеше му да се промени в Майснер — би било твърде подозрително сляп човек да седне зад волана на автомобил. В пет сутринта наоколо нямаше жива душа, само улични лампи и пусти тротоари. Тръгна по алеята от хотела към закритата ледена пързалка и влезе под навеса, в който държаха резервна машина за полиране на лед. Използва мястото като съблекалня. Махна фалшивата брада, перуката и очилата на Наглър и ги прибра в джобовете си. Наложи се да зареже якето си там — единствената улика срещу него в рамките на следващия час — и остана по черен вълнен пуловер без ръкави. Закопча каишка за нашийника на Тоуи, а ремъците напъха под пуловера на гърба си. Размота цялата десетметрова каишка и пусна Тоуи напред към огромния паркинг в съседство.
Непрогледният мрак наоколо му действаше успокояващо, докато шофираше на север към гората. Не изпускаше от поглед километража и огледалото за обратно виждане. Зави на изток по черния път след табелата „Пайъниър Кабин“ и продължи по него още около километър. Не срещна нито един автомобил по пътя си.
Оказа се истина, че най-тъмно е точно преди разсъмване. Увери се, че е изключил лампичката на тавана, отвори вратата и се измъкна от колата. Студеният планински въздух нахлу в дробовете му и той се закашля, притискайки устата си с ръка.
Пъхна отново глава през отворената врата и погледна двете немски овчарки. Тоуи си седеше отпред — там, където я бе оставил, закопчана с каишката, а Кали лежеше на задната седалка като неясно тъмно очертание.
Той хлопна вратата, заобиколи колата и отвори другата врата. Кали скочи на четири крака и навря муцуната си между двете предни седалки. Тоуи се обърна и я подуши. Тревалян хвана каишката й и я издърпа от колата. Провери отново дали фенерчето му работи, пъхна го обратно в джоба си и поведе кучето към гъстата борова гора. Двеста метра по-нататък коленичи и й подаде няколко соленки със сирене от минибара на хотела. Помилва я нежно и тихичко я похвали за вярната служба. После разкопча каишката й, даде команда „На място“ и я остави.
На два пъти се обърна и я освети с фенерчето, за да провери дали изпълнява командата. Стоеше неподвижно, само очите й светеха в мрака. От малкото време, през което се познаваха, беше разбрал, че Тоуи е добро куче. Нямаше да мръдне от мястото си.
Първоначално възнамеряваше да пререже гърлото й и да я погребе в гората, където никой нямаше да я открие. Ала после реши просто да я остави. Затича се, уверен, че животното ще спази командата и ще остане „на място“ поне още десет-петнайсет минути.
Влезе в колата, закопча Кали с каишите и я премести на предната седалка.
Смяната приключи успешно. Последната спънка бе отстранена.
8.
Уолт се събуди в леглото на дъщеря си Емили от звъна на телефона в семейната спалня, която вече втора нощ избягваше.
Беше дремнал само два часа и се чувстваше като пребит. Успя да се довлече до кухнята и да поеме разговора оттам, преди да се е включил секретарят.
— Кати е. Съжалявам, че те безпокоя вкъщи, Уолт. — Диспечерската служба. Опита се да събере мислите си. — Пробвах първо на мобилния и на пейджъра ти.
— Казвай. — Той разтърка лицето си в опит да се разсъни. Не успя.
— Стюарт Холмс се обади в 5:56 сутринта.
Уолт погледна към часовника в кухнята — бяха минали седем минути.
— Слушам те — каза той. Май нямаше да има нужда от кафе. Само при споменаването на това име се бе събудил напълно.