Опитваше се да върви плътно в края на пътеката, следвайки отпечатъците. Извика на Брандън да смени честотата и го инструктира по радиостанцията да не стъпва по следите.
Том му съобщи, че в неговия край на пътеката няма отпечатъци от обувки. Точно тогава Уолт затвърди две свои подозрения, които му хрумнаха още на паркинга.
Дъждът се усили и отпечатъците започнаха да се размиват пред очите му. Шерифът съблече непромокаемия шлифер и го метна върху пътеката, за да предпази следите от еднаквите подметки, сочещи в различни посоки. Не си направи труда да провери дали е успял да ги покрие добре — дъждът и бездруго валеше доста силно.
Хукна напред, като се стараеше да не стъпва по пътя, прескачайки клони, камъни и пънове.
— Томи — извика той в радиопредавателя, — колко пъти си виждал мъж с елегантни обувки да се разхожда из планината?
— Тук откривам само следи от спортни обувки — обади се Брандън.
— Не. Ясно се забелязва гладка подметка с ток. Отваряй си добре очите. Нещо не е наред.
Студеният дъжд го измокри до кости. Избърса с ръкав лицето си, за да вижда.
— Мамка му, вали като из ведро! — извика Том в радиостанцията.
Уолт тичаше и се оглеждаше във всички посоки, а тясната пътека криволичеше под краката му.
— При мен е пълно с отпечатъци от маратонки и туристически боти, шерифе — съобщи Брандън. — Няма и следа от официални обувки.
— Гледай и встрани от пътеката — нареди Флеминг.
— Разбрано.
Уолт усети надигащо се в гърдите му чувство на страх. Представи си отпечатъците от стъпките, размиващи се под разрушителната сила на водната стихия. Въпреки че се намираше само на няколко километра от града и на няколкостотин метра от магистралата, тук — в планинските гори — царяха законите на природата, не на човека. Често се срещаха мечки. Пуми. Лосове. Някое от тези животни спокойно можеше да подплаши към гъсталака тичащ по пътеката човек и да го нападне от страх за малките си или просто от глад. От комбинацията между откриването на необичайните отпечатъци и поройния леден дъжд усети дълбоко в себе си неопределено чувство на тревога, което го завладя от глава до пети след радиосъобщението на Брандън:
— Шерифе? Какво е местоположението ти? Мисля, че открих нещо.
Уолт потръпна от звука на глух изстрел малко по-нататък по пътеката — сигнална ракета.
Брандън я беше намерил.
10.
Окървавено женско тяло с неестествено килната настрани глава лежеше проснато върху купчина клони. Спортното й горнище беше разкъсано и разголваше гърдите.
Уолт метна върху нея одеяло, за да я предпази от дъжда. Алая Холмс очевидно бе нападната и пребита до смърт.
— Мечка? — попита Брандън.
— Не съм специалист, но предполагам, че е по-скоро пума — виж следите от ухапвания по шията.
Флеминг даде инструкции по радиостанцията да спрат претърсването на района. Двамата с помощник-шерифа оградиха със съчки мястото около тялото. Измежду дърветата се появи Фиона и заедно с Том, който повдигаше одеялото, успя да направи десетина снимки преди пристигането на останалите. Полека-лека започнаха да прииждат полицаи, двама парамедици и един от местните лекари — Ройъл Маклуър, който по молба на Уолт трябваше да подготви медицинското заключение — задача, която със сигурност щеше да вбеси собственика на погребалното бюро, когото често викаха за експертиза при смъртни случаи. Но Уолт твърдо възнамеряваше да направи всичко по правилата и огледът щеше да се извърши от медицинско лице.
Маклуър — як мъж малко над петдесетте — имаше зелени очи, непроницаем поглед и силен дрезгав глас.
— По-късно ще съм в състояние да ви дам повече подробности. Много повече. Засега мога само да кажа, че смъртта е настъпила преди дванадесет, максимум осемнадесет часа вследствие на физическа травма и загуба на кръв. Прилича на нападение от животно.
— Какви са шансовете две пуми да нападнат човек в рамките на два дни? — попита Уолт.
— А защо трябва да са две? — попита Маклуър. — Тези котки са способни да изминат доста голямо разстояние.