— От близо месец сме заедно, а ти си толкова потаен. Нито веднъж не си ме завел у вас, никога не сме излизали вечер, нито веднъж не сме се любили. Това значи, че или не ме харесваш достатъчно, или имаш друга жена, с която прекарваш вечерите си…
— Не е това, което си мислиш… — изрече бавно Саймън, сякаш изведнъж гласните му струни се бяха парализирали. — Не вярвам да ти хареса онова, което ще видиш в жилището ми…
— Глупости! От какво се страхуваш? От мизерията ли? Не това ме притеснява, Саймън! Аз те обичам. — За пръв път му го казваше на глас. — Никога не съм правила подобни признания. Обикновено мъжете са ме засипвали с комплименти, докато ми омръзне, но никога аз не съм правила първата крачка. Нима това не значи нищо за теб?
Саймън мълча близо пет минути. Джени вече започваше да се тревожи дали не е избързала прекалено много и по този начин да го е засегнала, когато той бавно изрече:
— Добре. Щом настояваш, ела довечера в девет часа на „Парк лейн“ 13 в Куийнс. Апартаментът ми е 49. Но не мисля, че ще харесаш това, което ще видиш и чуеш там.
— Ще видим.
Тази вечер бе една от най-нервните и напрегнати в живота й. Когато часовникът в хола отмери с достолепни удари осем часа, тя започна да се приготвя. Облече най-еротичното си бельо и отгоре сложи черна полупрозрачна рокля, която показваше и загатваше за много повече неща, отколкото прикриваше. След това със странно усещане за deja vu се обади на таксиметровата компания, която обслужваше квартала й.
Таксито спря пред „Парк лейн“ 13 в девет без пет. Джени хвърли едра банкнота на шофьора, престори се, че не забелязва възхитения му поглед, и се измъкна от колата. Сградата, където живееше Саймън, бе мрачно и неприветливо здание, типично за гето като Куийнс. Тя се зачуди какво ли прави човек като него в такъв блок, където очевидно живееха само негри, крадци и прочие отрепки. Със свито сърце тя изкачи каменните стълби, водещи към входната врата, откри по етажите апартамент 49 и почука. Отвътре се дочу гласът на Саймън:
— Влизай. Не е заключено.
Тя завъртя топката на бравата и влезе. Лъхна я силна миризма на уиски. В ъглите се въргаляха поне няколкостотин празни бутилки от „Джак Даниълс“ и смачкани пакети „Марлборо“. Самият апартамент бе непретенциозен и се състоеше от три стаи — подобие на хол, спалня и кухня. Саймън бе седнал на дивана в хола. Бе облечен така, както го бе видяла за пръв път.
— Седни — покани я той със странна усмивка. Погледът му се плъзна по перфектното й тяло. Тя незнайно защо се смути, придърпа един стол и седна в центъра на стаята.
— Искам да ти разкажа нещо — продължи да говори той с необяснимата си усмивка. — Нещо за един младеж, който бил безнадеждно влюбен в едно момиче. Безнадеждно, понеже момичето било приказно красиво, а той — отблъскващо грозен. Така че всякакви действия от негова страна предварително били обречени на провал…
Докато говореше, с него започва да се случва нещо странно. Гласът му полека-лека започна да затихва, а очертанията на тялото му се размиха и започнаха да избледняват. За един миг на Джени й се стори, че наблюдава облак, който по силата някаква странна игра на ветровете прилича на човек. След това Саймън изведнъж изчезна. Момичето долови глух пукот и осъзна, че това всъщност е звукът от въздуха, нахлуващ във внезапно опразненото от младежа пространство. Тя се опита да изпищи, но от гърлото й не излезе никакъв звук.
— Младежът бил направо съсипан — дочу се глас от спалнята, който очевидно продължаваше започнатото от Саймън, но звучеше коренно различно от неговия: леко дрезгав, с по-грубо произнасяне на съгласните. — След като разбрал, че не може да я привлече с физиката си, той се затворил като отшелник вкъщи и започнал да тренира ума си. Неочаквано младежът един ден открил, че силата на съзнанието му е доста по-голяма, отколкото мислел. Разбрал, че може да сътворява съвършени илюзии, които сякаш били от плът и кръв, подобно на едновремешните „големи“ — създанията от кал и пръст…
Джени с ужас осъзна, че звукът се приближава. От спалнята върху нея падна невероятно изкривена сянка. Страхуваше се да погледне натам.
— Тогава младежът разбрал, че това е единственият му шанс да прекара известно време с любимата си — продължаваше неумолимо гласът. — Доста време проучвал какъв е любимият тип мъж на девойката и накрая създал точно такава илюзия. Така най-накрая успял да се запознае с нея… да я покани на среща… да я целуне… Докато един ден обаче момичето не пожелало да види какъв е нейният любим в действителност.
Джени като хипнотизирана обърна поглед към вратата. Човекът (ако въобще съществото на прага можеше да се нарече „човек“) бе невероятно отблъскващ. Бе висок не повече от метър и половина, ръцете му стигаха до коленете, краката му бяха възлести и криви, по средата на гърба му се люшкаше огромна гърбица, която му придаваше невероятно гротесков вид, лицето му бе покрито с белези и рани, а косата му бе рядка и мазна. Единственото не чак толкова отвратително в него бяха очите му — черни като безлунна нощ с миниатюрни зелени искрици вътре в тях, които сякаш се надсмиваха над собствената му уродливост.