Джъстин потрепери по абсолютно привлекателен начин и се притисна към мен.
– Благодаря ви – промърмори тя, заравяйки лице в ямичката на гърлото ми, което накара всичките ми косъмчета да настръхнат. – Благодаря ви, господин Дрезден.
Изкашлях се смутено и твърдо прогоних от главата си всички мисли за това, как по-късно да се възползвам по-пълно от благодарността й, въпреки възраженията на някои съществени части от тялото ми. Реших, че отровата от вампирската слюнка ме е направила по-възприемчив към подобни неща. Разбира се. Отблъснах леко Джъстин настрани и извърнах глава тъкмо навреме, за да видя как Томас се връща при нас, стиснал плика в ръка.
– Е, какво – приветствах го аз тихичко, когато застана до нас. – Като че ли всичко мина добре.
Той ми отвърна с доста пребледняла усмивка.
– Тя може да е доста страховита, когато го пожелае.
– Не й позволявайте да ви влияе – посъветвах го аз. – Какво ви даде?
Томас обгърна Джъстин с двете си ръце и тя се притисна към него така, сякаш искаше да се слее с тялото му. Той вдигна плика във въздуха и каза:
– Апартамент в Хаваите. И билет дотам за късния полет тази вечер. Предположи, че може да пожелая да напусна Чикаго. Завинаги.
– Един билет – казах аз и погледнах към Джъстин.
– Ммм.
– Колко мило от нейна страна – отбелязах. – Вижте какво, Томас. И двамата искаме да се махнем оттук. Просто стойте по-близо до мен и правете каквото ви казвам. Ясно ли е?
Той леко се намръщи и погледна укорително Джъстин.
– Джъстин, нали те помолих...
– Трябваше да го направя – прекъсна го тя със сериозно, уплашено изражение на лицето. – Трябваше да направя нещо, за да ти помогна.
Той се закашля.
– Простете ми, господин Дрезден. Не исках да замесвам когото и да било в проблемите ми.
Разтърках врата си.
– Няма нищо. Предполагам, че можем да си помогнем взаимно.
Томас затвори за миг очи.
– Благодаря ви – рече най-накрая той, просто и искрено.
– Шшт – казах аз.
Погледнах към Бианка, която разговаряше с една от закачулените фигури. После двамата се изгубиха в тъмната задна част на платформата и се върнаха, носейки нещо, което очевидно беше много тежко. Те поставиха доста обемистия предмет, скрит под тъмночервено пок-ривало, на пода до Бианка.
– Хари Дрезден – изрече меко тя. – Нашият стар и добър познат, магьосник от Белия съвет. Моля, качете се при мен, за да получите нещо, което от доста време копнея да ви дам.
Преглътнах и погледнах към Майкъл и Сюзан.
– Бъдете нащрек. Ако е намислила нещо, то ще се случи сега, когато сме разделени.
Майкъл положи ръка на рамото й и каза:
– Бог ще бъде с теб, Хари.
Енергията загъделичка кожата ми и най-близкостоящите вампири се размърдаха смутено и отстъпиха няколко крачки встрани. Майкъл видя, че съм го забелязал, и ми се усмихна смутено.
– Внимавайте, господин Дрезден – каза Сюзан.
Присвих леко вежди, кимнах на Томас и Джъстин и започнах да се изкачвам по стълбите с бастуна в ръка. Евтината ми пелерина се развяваше зад мен, на очите ми залютя от капчиците пот, които сигурно бяха размазали грима ми. Не им обърнах внимание и се изправих пред Бианка, отвръщайки на погледа й.
Вампирите нямат души. Тя нямаше защо да се бои от погледа ми, но и нямаше необходимите умения, за да надникне в мен. Поне преди две години ги нямаше. Бианка срещна погледа ми спокойно; очите й бяха тъмни, красиви и бездънни.
Реших да се представя като смелчага и фокусирах погледа си върху върха на перфектното й чипо носле. Видях как гърдите й се повдигат и се спускат под пламъците, които я обгръщаха, и тя издаде тих, мъркащ звук на задоволство.
– О, Хари Дрезден. С нетърпение очаквах да те видя тази вечер. Все пак ти си доста привлекателен мъж. Но изглеждаш абсурдно.
– Благодаря – отвърнах аз. Никой, освен може би двамата качулати прислужници, които стояха в дъното на платформата, не можеше да ни чуе. – Как възнамеряваш да ме убиеш?
Бианка помълча замислено за миг. След това наведе официално глава, за пред тълпата, която се беше събрала в подножието на платформата.
– Спомняш ли си Паула, господин Дрезден? – попита тя.
Отговорих на поклона й, но доста по-сдържано, влагайки в него капчица оскърбление.
– Помня я. Красива беше. Учтива. Така и не се срещнахме отново.
– Да. Тя беше мъртва по-малко от час след като кракът ти стъпи в моя дом.
– Знаех си, че нещата ще се развият по този начин – отвърнах аз.
– Че може би ще я убиеш ли, имаш предвид?